Дръпнах леко юздите на Адмирал и го спрях. Като се огледах внимателно, видях стълбовете на високата телена ограда, която бележеше границата между малките борчета и шосето оттатък. Ако обърнех на изток при следващия ров според схемата, би трябвало да изляза право на шосето.
Оттатъшната страна на пътя изглеждаше подобна на тази, в която сега се намирах: равни редици иглолистни дървета, засадени по внимателен план.
Знаех, че в даден момент ще се наложи да пресека шосето по някакъв начин. Ако се оттеглех обратно в тази част на гората, която бях вече пресякъл, за да не поемам повече рискове, трябваше да прекарам там цялата нощ. Освен това си помислих, подкарвайки Адмирал в лек галоп по водещия на юг ров и после на изток, че бих желал да имам по-сериозно прикритие.
Пред мен телените врати към пътя бяха отворени и преди да ги премина, спрях, за да го огледам внимателно и в двете му посоки. Отсреща насажденията не бяха изцяло заградени с висока телена ограда, както в района, който преминах. Там имаше само три бетонни стълба, между които бе опъната телената ограда.
Бързо трябваше да пресека шосето, защото в момента бях скрит колкото пъстър фазан сред снежно поле. От преминаващите коли към мен се обръщаха любопитни глави. Слава богу, не забелязах нищо, прилично на такси на „Марконикарс“, и като почаках за пролука в движението, цъкнах с език и подкарах Адмирал към металната ограда насреща. Копитата му звучно зачаткаха по асфалта, изтупкаха гръмко на банкета и той се вдигна във въздуха като птица. Точно пред нас нямаше ров, а само млади борчета и когато Адмирал се приземи, аз го подкарах в лек тръс, преди да се ориентирам накъде да потегля между дърветата.
Когато стигнах до поредния изкоп, отново проверих с помощта на часовника и слънцето посоката, за да се уверя, че се движа по направление изток-запад, и подкарах с добро темпо. Почвата под нас беше идеална, суха, поръсена с листа и борови иглички, и Адмирал, въпреки че беше участвал в петкилометрова гонка и беше изминал още десетина по неравен и непознат терен, въобще не показваше признак на изтощение.
Направихме още два завоя и слънцето започна да потъва в облаци, като помрачи блестящия пролетен следобед; мен не ме тревожеше обаче леко посърващата красота, а фактът, че нямаше да мога да използвам повече часовника си като компас, докато слънцето не се покажеше отново. Трябваше да внимавам да не се изгубя.
Точно пред мен вдясно се появи обрасъл с трева хълм с малък заоблен връх. Околните борове го обграждаха като скала в морето Отново бях излязъл от района на големите дървета и яздех в сектори с млади насаждения, малко по-високи от главата ми, и можех да видя хълма съвсем ясно. Един мъж, тъмно очертан силует, стоеше на върха и размахваше ръце.
Не го свързах със себе си, защото си въобразявах, че съм се измъкнал от преследвачите си, и заради това всичко, което се случи впоследствие, беше пълна изненада и наистина неочаквана беда.
От една канавка вдясно, която не бях стигнал още и не можех да видя какво имаше там, се подаде блестяща черна форма, пресече пътя ми и спря, като блокира цялата ширина на горския път. Това беше въпросната „Уолсли“.
Младите борчета от двете ми страни бяха твърде тъпички и ниски, за да се промуша през тях. Огледах се през рамо. Едно грозновато черно такси „Марконикарс“ беше запушило просеката зад мен.
Бях толкова близо до първата кола, че можех да забележа лицето на един от мъжете, който, захилен злобно, ме гледаше от стъклото на задната врата.
Реших, че дори да счупя врата си или този на Адмирал в опита си да се измъкна, пак беше по-добре, отколкото да се озова послушно в черната кола.
Имаше съвсем кратък промеждутък между появата на черната „Уолсли“ и удара на петите ми, които пришпориха силно Адмирал.
Нямах основания да предположа, че ще го направи. Един кон се осмелява донякъде и това е всичко. Зад себе си вече бе имал достатъчно тежък ден. Можеше да бъде и най-добрият състезателен кон в Англия, но… Мислите пробягаха през съзнанието ми за секунда и отлетяха. Концентрирах се напълно, като подкарвах Адмирал към скок.
За малко да сбърка. Направи един къс и един дълъг разкрач, събра мощта на бедрените си мускули и се изхвърли във въздуха. Необезпокояван дори от отварящите се врати и заплашителните викове на мъжете, които се измъкваха от колата, той се прехвърли над блестящия черен покрив. Дори не докосна боята.