— Веднага звъня — обеща Лодж и затвори. Направих същото и излязох на улицата.
Продължих пътя си, като пресмятах колко време има, преди Лодж да изпрати полицаи от Брайтън в офиса на „Марконикарс“. Първо трябваше да им позвъни и да им даде достатъчно подробно обяснение за това, което ставаше. После трябваше да намерят таксито, да изслушат известно време радиосъобщенията и да получават бърз запис на това, което са чули, за да бъде представено в съда като доказателство, че цялата организация е незаконна. Малко след това щяха да почнат издирването на притежателя на съскащия глас. Десет минути, ако действаха много бързо; може би по-реалното беше четвърт час.
Когато видях офиса на „Марконикарс“, се скрих внимателно в сянката на сградите, за да не ме забележат отвътре. Улицата беше почти пуста и на отсрещния тротоар кафене „Стария дъб“ беше вече затворено. През витрината можех да видя пухкавата келнерка, която уморено обръщаше старите дъбови столове върху старите дъбови маси.
Пред мен до бордюра беше паркирана малка черна кола. Погледнах я с любопитство, после се спрях, внезапно разбрал нещо. Нарочно не съобщих на Лодж чие лице свързвам със съскащия глас, макар че знаех, че трябваше да го сторя. Видът на колата му, паркирана открито на двайсетина метра от вратата на „Марконикарс“, ми даваше възможност да уредя нещата, както ми диктуваше съвестта. Вдигнах капака на колата, отвинтих горната част на делкото и мушнах чукчето в джоба си. Каквото и да се случеше, това нямаше да осигури бързото оттегляне на господин Тивъридж.
В офиса на „Марконикарс“ не се виждаха светлини, не бе осветен и горният етаж. Неоновият знак „Л. С. Пърт“ светеше неуморно на равни интервали от по две секунди, като пилееше съобщенията си по пустия път. Единственият играч наблизо, помислих си, бях самият аз.
Като стигнах до витрините на „Марконикарс“, се приведох под рамката и минах колкото се може по-близо до стената. Външната врата беше затворена, но не и заключена. Пристъпих много тихо във входното помещение, като оставих вратата отворена след мен. Тишината в сградата беше доста потискаща и в една секунда страх ми хрумна, че ще е по-добре да изляза обратно на улицата и да чакам като приличен гражданин полицията.
Пристъпвайки внимателно, преминах помещението и долепих ухо до вратата на кабинета на господин Фидлър. Не чух нищо. Отворих я безшумно и надникнах вътре. Помещението беше мрачно и тихо. После опитах вратата вляво, водеща към задния офис, където през деня Мериголд властваше над операторския си радиопулт.
Нищо не се чуваше през дебелата врата, но когато я отворих един сантиметър, до ушите ми достигна слаб шум. В офиса нямаше никой. Тихо се промъкнах.
Бръмченето идваше от радиостанцията. Червена глим лампа на панела показваше, че тя е включена, и под една клапа се процеждаше тънък лъч синьо-бяла светлина. Микрофонът си беше на мястото, окачен отстрани.
Изпитах болезненото чувство, че може би птичката е отлетяла, докато се бях обаждал на Лодж и бях изминал километъра от таксито дотук; после си спомних за колата отвън и в същото време, като гледах какви проводници излизат от радиостанцията, забелязах тънък, изолиран с пластмаса кабел, който водеше по стената нагоре към тавана.
Като се молех стълбите на старата сграда да не скърцат, тихо и бързо се изкачих нагоре и притиснах ухо до вратата на главния офис на „Л. С. Пърт“. Пред носа ми имаше надпис, изрисуван с големи букви. „Влезте, моля“ — гласеше.
Заради солидното качество на вратата от епохата на регентството можех да доловя само гневен съскащ звук, но този път шепотът ми бе така познат, че трите сантиметра махагоново дърво не можеха да го прикрият.
Той беше вътре.
Косата на тила започна да ме сърби.
Прецених, че са изминали седем или осем минути, откакто говорих с Лодж. Ако исках да дам възможност на полицията в Брайтън да намери таксито и да запише нещо от това, което щяха да чуят по радиото, не трябваше да рискувам да прекъсвам съскащия глас твърде скоро. Но също така не можех и да стърча тук, докато полицията пристигнеше. Заставих се да броя бавно до сто и това бяха най-дългите три минути в живота ми. После избърсах дланта си в панталона и внимателно хванах филигранната стъклена брава на вратата.
Натиснах я тихо и отворих на няколко сантиметра вратата.
Гледах право в неосветената стая. Той седеше на едно бюро, обърнат с гръб, към мен, и като че ли гледаше към улицата. Неоновата реклама примигваше пред прозореца и периодично осветяваше сумрачните й форми в червено. Червени отблясъци пробягваха по алуминиевите пепелници и се плъзгаха по металните ръбове на канцеларските шкафчета. Ред черни телефони, наредени като армия на едно дълго бюро, хвърляха интересни, ъгловати сенки върху стената.