ФАВОРИТКАТА НА СУЛТАНА
На Абдел
Първа част
1
Дъждът вали силно още от среднощ и е превърнал земята в тресавище. Излива се по керемидите на покрива и по терасите, на които жените обикновено простират прането и надничат, за да следят движенията на мъжете долу. Струите му бият по зелената теракота на джамията Шауия, по четирите златни ябълки и полумесеца върху високото минаре. Стичат се по оградата на двореца и образуват тъмни като кръв петна.
Занаятчиите стоят с роби, залепнали за телата им, пред масивните крила от кедрово дърво на главната порта, вече подгизнали и изпръскани с кал. Никой не се е досетил да запази дървото от дъжда; а това е сезонът, в който невени би трябвало да покриват голите червени хълмове като оранжева снежна покривка, а смокините в градските градини да започват да зреят.
На съседния континент френският крал е зает с разточителни планове за Версай и градините му. Султан Мулай Исмаил, владетелят на Мароко, е обявил, че ще построи дворец, пред който Версай ще изглежда като джудже: зидовете ще се простират от тук, в Мекнес, на почти петстотин километра в планините Северен Атлас чак до Маракеш! Първият етап – Дар Кбира с дванайсетте си кули, джамии, хамами, вътрешни дворове, градини, кухни, казарми и малки куполовидни постройки – е почти завършен. Баб ар-Раис, главната порта на комплекса, ще бъде официално открита след един ден. От всички краища на империята за събитието пристигат областни владетели с дарове от роби, златотъкани платове, френски настолни часовници и сребърни свещници. Исмаил възнамерява собственоръчно да заколи вълк точно в полунощ, да положи черепа му в стената и да зарови тялото му под портата. Но как, ако самата врата – символ на цялото грандиозно събитие – не е довършена? Какво ще направи султанът, ако плановете му бъдат осуетени?
Поне един от занаятчиите замислено почесва тила си.
Малка група роби европейци работи усърдно отсреща в горния край на външната стена, поправя огромната дупка от срутването през нощта. Трамбованата глина е напоена с вода: явно пясъкът и варовикът не са били добре положени още в началото, а дъждът окончателно е нарушил стабилността им. Няма съмнение, че и поправката няма да бъде по-успешна и всички ще бъдат бичувани заради небрежност. Или по-лошо.
Работниците са мършави и бледи, чертите на лицата им са изострени от глад, робите им са прокъсани и мръсни. Един от тях, с гъста брада и хлътнали очи, се заглежда в далечината.
– Боже, и свине не биха оцелели на този студ.
Този до него кимва мрачно.
– Гадно е като в Хъл през зимата.
– В Хъл поне има ейл.
– Ейл и жени.
Дружна въздишка.
– Дори жените в Хъл ми се струват нелоши след няколко месеца на това място.
– А като си помислиш, че предприе плаване, за да се отървеш от жените!
Тази забележка предизвиква кратък горчив смях. Оцелелите след месеци, прекарани в смрадливите подземия, в които бяха затворени тези чуждоземни нещастници след пленяването им от търговски и рибарски кораби на път от Корк за Корнуол, са прекарали първите си седмици в Мароко, разказвайки си един на друг истории, които да поддържат жив спомена за дома.
Уил Харви изведнъж се изправя и отмята мократа от дъжда коса от лицето си.
– За бога, вижте това.
Всички се обръщат. От вътрешна врата на двореца се показва странно приспособление, а след него висока фигура, превита на две, за да може да излезе, която се изправя. Носи алена роба, покрита отчасти с бяло вълнено наметало със златни кантове. Държи кръгло парче плат на дълга дръжка над увитата си с чалма глава, за да се пази от дъжда.
– Що за дяволско чудо е това – пита Харви.
– На мен ми прилича на чадър – обажда се преподобният Ебели.
– Не пособието, глупако: онова, което го носи. Виж как се движи като тренирано испанско пони!
Фигурата внимателно заобикаля локвите. Върху украсените си чехли носи високи коркови налъми, подгизнали от кал. Работниците го наблюдават с все по-голямо изумление и започват да подвикват: