Корабът е разтоварен от група шумни докери, които побягват при вида на щраусите, и началникът им ги връща с бой да довършат работата си – гледка, която ми напомня за Мекнес. Наблюдавам как сандъкът на Момо, който съм почистил, заредил с провизии и снабдил с нова ключалка, е разтоварен и си спомням колко сериозен беше предишната вечер, когато му обясних, че ще трябва отново да влезе в затвора си. Видях, че му се доплака само при мисълта за това, но успя мъжки да сдържи сълзите си.
– Ще бъде за съвсем кратко време. А после ще стигнем в Лондон и ще бъдеш в безопасност. – Господ би трябвало да ме убие на мига за това празно обещание.
Сър Джеймс Лесли кани Бен Хаду и офицерите му, в това число и мен, да хапнем в странноприемница близо до брега. Угощението започва с кавга със съдържателя, който по невнимание ни сервира осолено свинско месо, и сър Джеймс го смъмря за невежеството му.
– Тези добри джентълмени са мохамедани, глупако, и не ядат свинско. Върви да донесеш от най-хубавото еленско месо и побързай!
Съдържателят дава нареждания на прислужницата и си изкарва яда на момчето в кухнята, държи се с него, сякаш е роб, при все че не носи робска обица и е бяло като него. Момчето, понесло огромна кана с разпенена течност, гледа тревожно с ококорени очи непознатите чалми и тъмната ни кожа. Щом стига до мен, очите му стават още по-кръгли, стои на дистанция и ми налива с опъната ръка, сякаш се бои, че щом не ям прасета, мога да изям него. Отпивам една глътка и откривам, че напитката е тъмна и нагарчаща.
– Спрете! – провиква се Бен Хаду, който също е отпил глътка. – Ако сте добри мюсюлмани, няма да пийнете и капка: това е алкохол и е забранен.
В отговор на това ренегатът Хамза пресушава чашата си на няколко големи глътки.
– В тази страна се смята за невъзпитано да откажеш бирата, която ти е предложена.
Калайджията се взира безизразно в него.
– Ти си изменник и си сменил вярата си, не очакваме примерно поведение и добри обноски от такъв. – Той напомня на останалите членове на делегацията, че трябва да се придържаме към най-важните ценности на исляма, докато сме в тази страна, че непросветените неверници ще съдят за султана по нас и трябва през цялото време да се придържаме към скромност, умереност и добри маниери. – Няма да ядете или пиете неща, забранени според Корана. Ще говорите учтиво, ще оказвате почит към Аллах и няма да докосвате жени, нито дори да си позволявате сладострастни погледи към тях.
Няколко от мъжете се споглеждат разочаровано при тези думи.
След два дни достигаме крайната цел. Нощта настъпва и е невероятен студ. С приближаването към широката река Темза чувствам как косъмчетата в носа ми замръзват. Духа мразовит северен вятър и тревата, върху която яздим, хрущи от студа: усещането е като във Високия Атлас през зимата. Влизаме в Лондон от изток през блатата и щом достигаме главния път към града, покрай нас минават множество карети, теглени от коне, каквито никога не съм виждал. Всички мароканци гледат изпълнени със страхопочитание, докато минаваме под арката на Алд Гейт върху двете назъбени кули, за да влезем в града. Бен Хаду забелязва зяпналите ни усти и рязко заявява:
– Баб ар-Раис се отличава с далеч по-голямо майсторство: тази порта е твърде обикновена, не може да се сравнява.
Прекосяваме реката по дълъг мост, обрамчен с високи сгради, които стесняват пътя до не повече от десетина метра, като това ни кара да се скупчим, а шумът от копитата на конете ни ехти оглушително, а ние хвърляме бегли погледи към тъмните водни ивици от двете ни страни. В средата на моста се издига невероятна конструкция с оръдейни кули и куполи, а интересната декорирана фасада блести от позлата. При тази гледка Бен Хаду заявява:
– Това трябва да е кралският дворец!
Тогава мъжът, който язди до мен – солиден човек на средна възраст със силно прошарена коса, който ми каза, че името му е Джон Армитидж и се радва, че е у дома след пет години служба в Танжер, – избухва в смях и на висок глас обяснява, че това е Нонсъч Хаус, на повече от сто години, и е просто красива постройка край градската порта, което оставя посланика без думи.