Градът, в който влизаме от северната страна на моста, ми изглежда много чужд с широките си проходи и извисяващата се сивобяла зидария под изгряващата луна: съвсем различен от тъмния, усоен, задимен ад, който доктор Луис ми беше описал веднъж. Навсякъде, предполагам защото е неделя, свещен ден за англичаните, се чува звън и екот на камбани, нещо, което не може да бъде чуто в никой мюсюлмански град, защото според Мохамед звънците са лулите на дявола. В общи линии Лондон се доближава много малко до другите европейски градове, които съм посещавал – Венеция и Марсилия с техните плетеници от канали и хубавите къщи на търговците; и въпреки това тук-там зървам елементи от Флоренция и Болоня в портиците и колоните на големите сгради. След известно време обаче осъзнавам, че тук има прилики и с нашия Мекнес – виждат се разрушени сгради и кипи ново строителство. Питам Джон Армитидж каква е причината за тази активност.
– Имаше голям пожар преда петнайсет, шестнайсет години – обяснява той. – Унищожи цели райони в града, десетки улици и църкви, хиляди домове. Спомням си какво беше преди, тъмно и пренаселено, вонеше от канализацията и плъховете. Господин Рен и господин Хук са направили чудеса под ръководството на Негово Величество.
В сравнение с тъмните лабиринти на Фес и пълните улици на медината в Мекнес това е съвсем различен свят: просторен, без да е претрупан с детайли. Осъзнавам, че се чудя що за крал управлява този велик модерен метрополис. Е, представям си, че скоро ще разбера.
31
Настанени сме в кралския дворец Уайтхол – огромна, подобна на лабиринт сграда, в която, както ни казват, имало над две хиляди стаи. Докато очакваме официалната аудиенция при английския крал, която ще се състои на следващия ден, Бен Хаду приканва всички ни да стоим по стаите си, та да не го изложим, като се поддадем на чуждоземски изкушения или с някоя простъпка поради незнание на обичаите в тукашния двор.
Гледката от прозореца ни очарова Момо: покачил се е до мен върху стол с примирения Амаду в ръце и аз му показвам хората и животните в парка отвъд арената за турнири и тренировъчния плац на конната стража. Пълно е с хора, които се разхождат нагоре-надолу сред красиви дървета и цветни лехи, както и с всевъзможни животни, щъкащи по ливадата край езерото – овце, кучета, крави, кози.
– Може ли да идем да ги видим? – моли Момо.
– Скоро – обещавам с надеждата да не го лъжа.
Измивам го, като използвам леген със стоплена на огъня вода (предишната вечер глупаво попитах един слуга дали в двореца има хамам, който мога да използвам, защото искам да се изкъпя, и ме посрещна изумен поглед. "Има вана в покоите на кралицата, но никой друг не може да я използва. Може да уредите посещение до Стретъм Спа или до Багниж Уелс, а през лятото кралят се къпе в Темза, но..." Той се поколеба, сведе глава за поклон и сетне хукна по коридора, сякаш се беше срещнал с побъркан). После слагам Момо да си легне, подпъхвам завивките около него и го изчаквам да заспи. Едва тогава изваждам кожената си торба и проверявам съдържанието ѝ. Зашит в подплатата, за да бъде на сигурно място, е избродираният свитък, изработен от Белия лебед, който ми даде малката Мамас. Вземам кинжала си, пъхам го внимателно в прихващащите бодове и изваждам свитъка, сетне дълго го въртя в ръцете си.
Изкушавам се силно да продължа с моя верен кинжал и да разпоря шева, който го държи затворен. Сега сме в безопасност в Лондон и кому ще навреди, ако надникна в него? Пръстите ме сърбят да разпоря равните копринени бодове; аз самият съм сръчен с иглата и винаги нося със себе си малък комплект шевни принадлежности – бих могъл да го зашия, след като го видя. Все пак господарката ми повери сина си, какви тайни би могло да има помежду ни? След няколко дълги секунди на нерешителност се сгълчавам, че след като Алис не е сметнала за уместно да ми довери съдържанието, трябва да се постарая да предам свитъка непокътнат, защото информацията в него не е за моите очи. Други, не се съмнявам в това, не биха страдали от подобни скрупули. А сега къде да го скрия от палавите пръстчета на Амаду и от всякаква друга заплаха? Бих могъл да го нося у себе си, но това би означавало да сменя робата си с такава, която има джоб, или да го затъкна до кожата си, или да го пъхна в обувката си, но ще е невъзпитано и непочтително да се отнеса така с предмет, предназначен за краля. Най-сетне го пъхам обратно в подплатата на торбата и я зашивам с едри, небрежни бодове. Може би е най-безопасно да нося торбата със себе си.