С тази цел вадя от нея всички предмети, които ще ми тежат ненужно: резервни дрехи за Момо, моя препис на сурите, калъп френски сапун, който Бен Хаду любезно ми даде, а аз не мога да се накарам да използвам, защото е толкова луксозен, резервна кърпа за глава, чифт ленени панталони, кожени чорапи. Малка кесийка с фурми и ядки, за да залъгвам Амаду. На дъното на торбата, под кесията ми с пари и малкото съкровище от бижута на Момо, попадам на листчето, дадено ми от Даниел, и се взирам в него дълго и напрегнато, докато разчета непознатия почерк. Дали да рискувам да си навлека шева на посланика, като напусна двореца, за да издиря мъжа, чието име и адрес са написани тук? Голдън Скуеър, богаташки, кажи го направо кралски адрес, който сигурно не е далеч от тук. Колко трудно може да се окаже? При все това ме е сграбчил страх и аз отново натиквам листчето в торбата.
Амаду, зърнал лакомствата, ми бърбори и дърпа с лапа робата ми. За да не събуди момчето, изваждам малко фурми и фъстъци и ги поставям на прозоречния перваз. Той рипва и се настанява приклекнал върху него, насочил цялото си внимание към ваденето на фъстъците от черупките им. Това ми напомня, че не съм ял от съмване. Заключвам вратата и отивам да потърся нещо за ядене.
Долу общите помещения са много по-величествени от нашите апартаменти, с високи, обрамчени с корнизи тавани и стени, покрити с многоцветни гоблени, портрети на велики мъже и жени и картини, изобразяващи сцени от легенди – още нещо странно за членовете на делегацията ни, тъй като изобразяване на света по начин, който не е абстрактен, е забранен от исляма. Разсеян от намеренията си, оказвам се привлечен от огромен портрет от Италианския ренесанс, изрисуван с ярки багри. Стоя пред богато украсената му златна рамка, очите ми поемат възхитителните цветове, прозрачнобледото лице на Дева Мария, излъчващо нежност и покой, сините ѝ очи, отправени с обожание към рожбата в скута ѝ. Замислям се за Алис и за детето, спящо в заключената стая горе, когато един глас зад мен проговаря:
– Красота, нали?
Без да помисля, изливам мисълта си в думи:
– Толкова е тъжна. Знае, че е обречена да изгуби сина си.
– Да му се не види, господине. Това е несъмнено мрачна интерпретация на толкова красива сцена.
Обръщам се и виждам висок свъсен мъж зад мен, който разглежда картината с печално изражение на едрото му лице. Вече е в късната зряла възраст, но косата му е черна като нощта, а също и мустаците му. Твърде тъмен е за англичанин, помислям си, вероятно е испанец или италианец. Облечен е в семпъл костюм от сукно с цвят на бургундско с проста бяла платнена риза отдолу и е придружаван от две малки кученца в червеникаво и бяло и от три млади дами с модерно облекло, което много им отива, ако и да е твърде нескромно и излага на показ закръглената им бяла гръд.
Откъсвам поглед от тази разсейваща гледка и го връщам към картината.
– Вижте как ъгълчетата на устата ѝ са отпуснати надолу – чувам се да казвам. – Погледнете и очите ѝ, взират се покрай детето в далечината. Тя гледа в бъдещето и вижда смъртта му.
Той се засмива с плътен, звучен и топъл баритон.
– Искате да кажете, за разлика от всяка млада майка, която има очи единствено за бебето си и не ще да знае за останалия свят, какво остава за мъжа ѝ?
Една от жените го тупва леко по ръката с ветрилото си.
– О, Раули, нито веднъж не съм те пренебрегвала и ти го знаеш. – Тя се приближава до портрета. – Ама наистина, не е ли тъжна? Не бях се заглеждала отблизо преди. Може би господин Крос и мен трябваше да нарисува като Пресветата Дева, вместо като глупаво купидонче. Горкият ми Чарли бе едва на двайсет и седем, когато почина миналата година. Дори на Христос са му били отпуснати още шест години.
Скандализирани, другите жени ѝ шъткат и ѝ правят знаци да млъкне, но успяват единствено да я разпалят още повече, защото тя се обръща към мен и ми хвърля сладострастен взор.
– Да му се не види, колко сте забавен само! – обявява, като имитира плътния глас на мъжа. Погледът ѝ е лукав като на котка и очевидно не е толкова млада, за колкото я взех отначало. – И сте черен като мастило. Кажете, господине, навсякъде ли сте в този цвят?
Спътничките ѝ силно се кикотят и размахват ветрилата си.
– Хубава работа, Нели – сгълчава я мъжът. – Остави на мира горкия човек. Дошъл е да поразмишлява на спокойствие в компанията на святата Мадона, не да става обект на пошлите ти закачки.