Тя прави присмехулен реверанс.
– Моля за извинение, милорд.
Милорд? Мъжът сардонично повдига вежда. Очите му – големи, влажни и черни като оникс – ме обхващат от бялата чалма до жълтите чехли и онова, което вижда, силно го забавлява.
– Простете, лорд... Раули.
Както бих сторил в мароканския двор, когато съм в присъствието на някой много по-високопоставен от мен, роба, просвам се в краката му с всичката елегантност, която успявам да покажа. Мигом едно от кучетата идва и започва да ме души любопитно с блесналите си изпъкнали очи и влажен нос, допрял лицето ми. Яло е нещо с толкова отблъскващо неприятна миризма, че спирам дишането си.
Жените избухват в несдържан смях и аз се чудя дали е заради мен, заради кучето, или по някаква несвързана с нас причина.
– Ела тук, Руфъс – вика го мъжът и животното се дръпва от мен.
Следва продължително мълчание, през което чувам кръвта да пулсира в ушите ми, после потракване на токове, отдалечаващи се по каменния под. Повдигам глава на сантиметър, достатъчно, за да видя, че компанията върви към другия край на помещението. Бавно се изправям на колене и ги гледам как изчезват с весело бърборене. "Колко грубо от тяхна страна", мисля си. Но може би пък аз съм ги обидил по някакъв начин; прав беше Бен Хаду, като каза, че обичаите на тукашния двор са непонятни за нас.
С твърде кисело настроение тръгвам да търся храна и решавам да си стоя в стаята, докато не схвана как да се държа на това странно място.
На следващия ден делегацията ще бъде официално представена на краля на прием в банкетната сграда. Бен Хаду се ядосва, когато е уведомен, че не може да заведе със себе си лъвовете, щраусите и другите дарове; те ще бъдат връчени на частна аудиенция, тъй като днес е денят на официалната церемония. Както изглежда, всичките му планове за величествено появяване са провалени. Той отново изпада в мрачно настроение и държи всички ни в очакване, докато обръща прекомерно внимание на костюма си за събитието, и то се знае, когато най-сетне прави появата си – предизвестена от уханен облак тамян, – изглежда великолепно. Облечен е в роба от алена коприна, избродирана със злато по ръкавите, подгъва и бието на врата, с бял вълнен бурнус, наметнат отгоре, и червена чалма, обточена с перли. На хълбока си носи своята сабя дамаскиня в ножница от кожа, избродирана със златна нишка. Краката му са обути в чехли от фино шевро, отрупани с искрящи скъпоценни камъни. Всички сме се постарали в облеклото си, допълнено от скъпоценностите и парфюмите, с които разполагаме, ала той направо ни засрамва с вида си. Като познавам гордостта на Калайджията, тъкмо такова е било намерението му.
Пристигат карети, за да ни отведат със стил, ала едва сме се настанили в тях и сме изминали съвсем кратък път, те спират и ето че сме пристигнали. Сега разбирам защо би било невъзможно да извървим късото разстояние по Кингс Стрийт от нашите дворцови апартаменти до внушителната банкетна сграда с нейната фасада, повдигната върху колони. Събрали са се огромни тълпи, изпълнили широката улица до Холбайн Гейт и отвъд. Всички протягат вратове и се бутат напред, любопитни да видят екзотичните чужденци от далечната варварска страна, чудовищата, които през всички тези години са похищавали техни сънародници, за да ги превърнат в роби, които са имали наглостта да нападнат колонията Танжер и да избият стотици техни войници. Когато каретите спират, множеството се люшва напред и заплашва да преодолее церемониалните стражи с техните алени ливреи и лъскави алебарди. Миризмата от тълпата – пробиваща дори през силния аромат на тамян от Калайджията – ме впечатлява почти толкова силно, колкото проклятията, които сипят. Никой ли не се мие в този град? Съчетанието от воня и шум е непоносимо и страховито.
– Черни мръсници! – чувам и още: – Езичници и диваци! Убийци! Изнасилвачи! Дяволски варвари!
Обръщам се към Хамза и крещя, за да надвикам врявата:
– Настървили са се като хрътки! Биха ни разкъсали на парчета, ако можеха. Наистина ли толкова много ни мразят? Как си представяш Исмаил да търпи подобно поведение?
Той се усмихва зловещо.
– Хубаво, че Исмаил не управлява тук. Англичаните са обезглавили последния си крал тъкмо пред тази сграда.
Той минава покрай мен и продължава напред, а аз оставам закован, вгледан след него със смайване в що за страна сме дошли, където са възможни такива дивашки деяния от страна на народа. Сигурно е много нестабилна държава. После се сещам за думите на самия Исмаил: "Поданиците ми са като плъхове в кош и ако не разтърсвам постоянно коша, те ще го прегризят и ще се измъкнат".