Пазени от кралската стража, сме въведени в огромна зала, пълна с хора в крещящо облекло. Мъже, изпълнили основното пространство, жени, навеждащи се от балконите на галерията и оглеждащи ни с не по-малко любопитство, но с далеч по-добри маниери от простолюдието навън. Бях приемал Залата на посланиците като извънредно внушителна, но тази тук я превъзхожда десетократно. Разглеждам пищните гоблени, украсяващи стените, и десетките високи колони с жлебове под сиянието от хиляди стенни аплици и свещи и от искрящите бижута по ръце, уши и шии. Таванът е разделен на ромбове в невероятни цветове, където някой гигант е изрисувал мащабни сцени с героични фигури в стелещи се мантии, короновани крале и голи херувимчета, окръжени с позлатени гирлянди и фестони. Оглеждам всичко това и изпитвам замайване тъкмо когато множеството внезапно притихва. Вратите от двете страни на големия, покрит с балдахин подиум се отварят и от едната се появява дребна женица, подобна на сива мишка, чиито зъби стърчат под крайно некрасив ъгъл, а от другата – висок и величествен господин. Мъжът застава пред подиума, хваща дребната жена за ръка и я повежда към двата трона, разположени там, под аления балдахин. Тя сяда на единия, а той на другия и ме обзема леко призляване, примесено с шемет, когато разпознавам едрите мрачни черти, черната коса и мустаците на мъжа от предишния ден. Възможно ли е? Човекът, когото срещнах вчера, беше с обикновено облекло, не с богато натруфена мантия, а жената със заешките зъби без съмнение не бе сред придружаващите го дами, бъбрещи тъй весело и излагащи на показ мека бяла гръд. Взирам се отново и отново, но грешка няма. Мъжът, с когото вчера размених думи като с равен, е самият крал на Англия. А редом с него е кралицата, неговата съпруга, някогашната инфанта на Португалия, Катарина де Браганса, чрез чиято зестра Танжер премина в английско владение.
От тези мисли ме откъсва внезапната поява на придворен пред мен.
– Кой е преводачът тук? – пита той.
Хамза и аз едновременно изявяваме претенции към тази роля, после се поглеждаме гневно. Бен Хаду издига глас:
– Аз съм посланикът, говоря достатъчно добър английски.
– Отлично. Тогава информирайте свитата си, че поради оскърблението, нанесено в Мароко на сър Джеймс Лесли от вашия крал, те трябва да свалят шапките и обувките си и да се приближат към трона гологлави и боси.
След тези отсечени инструкции той се извръща и се отдалечава.
Поглеждам нанизите от перли, проврени така грижливо през алените гънки на чалмата на Бен Хаду, преди да сваля поглед към помрачнялото му лице. Потискан гняв струи от него на талази, докато развива сложно натъкмения копринен плат. Когато сме поведени към приемната зала, той крачи чак до самия трон с изправен гръб и високомерна стойка и нито се покланя, нито по друг начин отдава почести, което кара английският крал да повдигне плътната си черна вежда.
Искрено казано, едва си спомням какво се случва на церемонията, толкова зашеметен съм от собствената си ужасна простъпка предишния ден, но и от разяждащия страх, че съм пропилял идеалната възможност да предам посланието на Алис в ръцете на суверена. Надали ще ми се удаде друг шанс. Знам само, че по време на извънредно дългата тирада на Каид Мохамед бен Хаду – поздрави от Негово Величество султан Абул Насир Мулай Исмаил, император на Мароко и древните царства Тафилалт, Фес, Сус и Тарудант, на височайшия крал на Англия; пожелания за трайно телесно и духовно здраве (включително детайлното сравнение от самия султан на онези пунктове в мюсюлманството и протестантството, при които двете религии показват известно сходство и им дава превъзходство над общия ни враг католицизма)... и прочее, и прочее. Отегченият поглед на крал Чарлс се плъзва покрай Бен Хаду и среща моя, при което имам чувството, че малка светкавица е пронизала очната ми ябълка и ме е приковала към земята. Устните му потрепват, после един от тежките клепачи се отпуска леко, което на останалите може да се е видяло като потрепване, ала на мен забележително много ми прилича на намигане.
Минават дни, през които въобще не зърваме английския крал, а само поредица от скучни висши придворни, изпратени да получат изявление за намеренията по въпроса с танжерския гарнизон и предложените за него права и предохранителни мерки. После идват други за обсъждане на съдбата на конкретни затворници, за които твърдят, че са държани от султана. Само че нито аз, нито Бен Хаду сме срещали някого от тях и те по всяка вероятност или са мъртви, или изчезнали, а не е изключено да са приели мюсюлмански имена.