Следващата ни среща с крал Чарлс ще е на частна аудиенция в личната му канцелария. Питам се дали това ще е моят шанс. Пъхам избродирания свитък в джоба на робата си, в случай че съдбата ми предостави подходящ миг. Бен Хаду се кипри напрегнато пред огледалото, решен да направи най-добро впечатление. Той е хубав мъж, признавам: с изящна костна структура и светла кожа (сравнена с моята), с добра стойка и ясни интелигентни очи. Подрязал е мустаците и брадата си много къси, така че да изпъкват красиво оформената му челюст и плътните устни. Вече установявам, че придворните дами му обръщат внимание, и не се съмнявам, че той също ги е забелязал. Това е моментът да връчи даровете, които сме донесли. Тази невероятна сбирщина е струпана във вестибюла долу и е качена по дългите рамена на стълбището с голяма трудност и немалко мръсотия, оставена от животните. Лъвовете поне са оставени от съображения за безопасност в една градина, та монархът да може да им се любува, когато пожелае, иначе подозирам, че можеше да се стигне до кръвопролитие.
"Частната" канцелария се оказва просторна зала, пълна с придворни, сред които дузина дами, застанали край стените и наблюдаващи с жадно любопитство мароканската делегация. Най-напред поднасяме традиционните дарове – подправки, сол и захар; стенни аплици от коприна и месинг, перфорирани железни фенери и ръчнотъкани килими от Среден Атлас, предоставени на султана от берберските племена. Кралят приема всичките с искрена благодарност и комплименти за изключителното майсторство на жените от племената. Виждам как гърдите на Калайджията се издуват от гордост, но не мога да потисна смътна тревога. С изключение на малките кученца на краля, не съм виждал други животни да бродят из двореца сред прислугата, облечена в ливреи, позлатените столове и скъпите килими...
– А сега – напевно изрича той, – един специален дар.
Плясва с ръце и ето че се появяват щраусите, бутащи се помежду прислугата, която се грижи за тях – протягат шии и злобно тракат с човки. Една жена в зелена копринена рокля е застанала малко прекалено близо и писъкът, който надава, разбунва цялото ято – птиците надуват заплашително шии, запляскват с криле, тъпчат с ноктестите си крака и настава пълен хаос. Придворните бягат през първата врата, до която успеят да се доберат, виждам дори как един мъж се изкачва по завеса и се измъква през прозореца.
Поглеждам към краля и установявам, че се смее с цяло гърло. Спасява една бедна жена и прогонва птицата, която я е нападнала. Най-сетне е повикана стражата и щраусите са прибрани в странична зала, а оттам са отведени в един от кралските паркове, като оставят зад себе си събрани килими, ухапани крайници и безброй курешки. Аудиенцията рязко е прекратена.
Връщам се по-рано от очакваното в стаята си и обезпокоявам фигура, притаила се пред вратата. Обръща се, вижда ме и хуква към противоположния край на коридора. Ала не преди да съм различил острите недружелюбни черти на Самир Рафик. С разтуптяно сърце преглеждам ключалката: издраскана е, но иначе не е пострадала. Пъхам железния ключ в нея и той се превърта гладко и леко. Вътре в стаята цари странна тишина.
– Момо? – подвиквам тихо. – Амаду?
Изскърцване, после нещо се хвърля към мен от горния край на балдахина над леглото и маймуната се озовава на рамото ми. Над балдахина наднича лице със сериозни очи.
– Ние само си играехме. – Момо се залюлява над леглото и пъргаво като маймуната се спуска по дървената колона. – Скучно ми е да седя затворен тук и през цялото време да пазя тишина. Защо да не мога да изляза навън? Каза, че всичко ще се промени, като дойдем в Англия. Излъга ме!
Сядам на леглото и го гледам тъжно.
– Разбирам те. Съжалявам, Момо. Трябва да потърпиш само още мъничко. Но не бива да вдигаш шум, нито да отваряш вратата на друг освен на мен. Разбираш това, нали?
– Някой чукаше преди малко.
– Сигурно слуга, дошъл да почисти стаята. Казах им, че сам ще свърша това и е по-добре да остане заключена, тъй като маймуната ми хапе.
– И аз мога да хапя. – Момо си показва зъбите, после се разсмива. – И двамата го можем, нали, Амаду?
Зъбят се насреща си престорено заплашително с оголени венци, клатещи се глави и демонстрират смущаващо огледален образ. Започвам да се плаша, че ако оставя момчето тук с маймуната още дълго, ще е трудно двамата да бъдат различени.
– На никого не отваряй вратата – повтарям, – дори да се преструва на мен.
– Че защо някой ще го прави?
– Не знам – признавам. – Но ти просто не отваряй.