– Ами ако има пожар, наводнение или нещо такова?
– Няма да има.
– Не е невъзможно да се случи.
Въздишам.
– Добре, не е невъзможно, но е много малко вероятно. А ако стане така, ще те спася.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– Обеща ми, че ще сме в безопасност, като стигнем в Англия
– Припомня ми той с безупречна логика.
– Момо, правя каквото мога.
Ала трябва да се постарая повече, той е прав да въздейства върху съвестта ми. Неохотно вадя листчето хартия и отново се взирам в адреса, даден ми от Даниел. Задачата не ми е по сърце, но трябва да се свърши.
С нова решителност този следобед издирвам един от прислужниците и го питам как мога да изпратя писмо. Той ме оглежда скептично и свива уста.
– За твоя господар ли?
Отвръщам му със строг поглед. Очевидно си мисли, че такъв като мен не може да пише. Но може би е по-добре да приеме, че писмото е от посланика.
– Да. До Голдън Скуеър.
– Срещу няколко монети мога да го пратя с куриер. Или пък ти може да наемеш носилка и сам да го занесеш. Не е далече, на около километър и половина оттук е.
Забранено ни е да напускаме двореца, но километър и половина могат да се извървят за нищожно кратко време, не повече от десет минути, и по-бързо ще го сторя пеш, отколкото в някой от тия глупави сандъци. Мога да се върна за половин час, ще отида по времето, когато Бен Хаду и останалите се отдадат на следобедна дрямка. Никой няма да разбере. Прислужникът ме упътва за посоката, след което се прибирам в стаята си, сменям дворцовите си чехли със старите за навън и намятам тъмен бурнус на раменете си. С вдигнатата качулка огледалото ми показва сравнително неразпознаваема фигура, като се изключи черната ми кожа, за която не мога да направя нищо.
Крача бързо по широката Кингс Стрийт и преди да стигна Холбайн Гейт, свивам вляво в Сейнт Джеймсис Парк, като държа главата си наведена, а ръцете – скрити под наметката. Дори и така привличам любопитни погледи от хората, с които се разминавам. Може би заради забързаната си походка, докато те вървят бавно и се наслаждават на красивите гледки, смеят се на птиците, които се хлъзгат по леда на езерото в опит да стигнат до открита вода. Богове, колко е студено! Дъхът ми излиза на бели облачета пара, докато пътеката ме довежда до група елени. Животните, които преди са свели глави и пасат покритата със слана трева, сега ги надигат и ме гледат подозрително. Представям си как стрелци с лъкове са ги доближавали безшумно като мен сега, за да отнесат някой за кралската трапеза, та нищо чудно, че са предпазливи. Ако направя внезапно движение, ще хукнат през парка като газели, сигурен съм в това. Докато вървя бавно и оглеждам околността, изпитвам някакво родство с елените: такава привидна свобода в действителност не е никаква свобода. И те, и аз принадлежим на хора с власт и краят ни може да настъпи внезапно по тяхно желание.
Излизам на павирана алея, която ме повежда през красиви градини, а после на широк път, гъмжащ от карети и други превозни средства. Провирам се покрай пешеходци, коне, покрити носилки и кабриолети, стигам до другия му край и продължавам на север по по-тесни улици според дадените ми напътствия. Районът става по-мръсен и грозен, осеян с боклуци и вонящ на нечистотии. Гадни течности текат в канавките и острата им миризма ги определя безпогрешно. Мисля си, че около работилниците за щавене на кожи във Фес мирише по-добре оттук; със сигурност съм сбъркал посоката някъде. На кръстовището коняр проверява кон за паднала подкова.
– Извинете, господине – казвам и той се изправя стреснат. – Ще ме упътите ли към Голдън Скуеър?
Той посочва към празен терен, засипан с отломки.
– На север от Сохо е. Продължете по Джеймсис Стрийт покрай вятърната мелница и през Дог Фийлдс, докато видите много новостроящи се сгради, и вече сте там.
Редица високи жилищни сгради се издигат гордо сред други недостроени или такива, на които са положени само основите. Личи, че когато строителството бъде завършено, гледката ще е впечатляваща; засега нито е златен, нито е площад, а повече напомня нашия Сахат ал-Хедим. Откривам адреса от листчето и се приближавам към номер двайсет и четири. Отвън виси месингова камбанка – лошо предзнаменование за всеки добър мюсюлманин – и аз я удрям. Дълго време никой не отговаря, после вратата се открехва и отвътре надниква лице.
– Доставката на въглища е на задния вход – остро изрича жена и затръшва вратата под носа ми. Когато схващам заблудата ѝ, започвам да чукам силно по дървената врата. Този път вратата се отваря бързо и широко. – Вече ви казах...