– Вижте, имам дела с този господин. – Показвам ѝ листчето, в което тя се взира неразбиращо.
После се разкрещява:
– Помощ! Крадец! Убиец!
Отзад ме сграбчват силни ръце и съм повален на земята. Нападателят ми се опитва да ме притисне с коляно, за да ме задържи долу, но аз се извъртам и изтъркулвам встрани, при което успявам да уловя стъпилия му на земята крак и го събарям. Той изругава и се надига с мъка. Стоим запъхтени на студа и се гледаме враждебно. Той е още почти момче, но пък има телосложение на бик.
– Не съм крадец, нито убиец. Търся господин Андрю Бърк.
Жената излиза на стълбите.
– Че защо не казахте тъй? – Тя е червендалеста и разчорлена, с мръсна престилка върху рокля от памучно кадифе. – Това е домът на господин Бърк. – Намръщва се и отпраща младежа с жест. – Хайде, върви, Том, бъди добро момче.
Том изглежда разочарован, надявал се е да поупражни юмруците си.
– Господинът у дома ли си е? – настоявам.
– Кажете ми по каква работа го търсите.
– Боя се, че мога да споделя тази информация само с господин Бърк.
Тя свива уста.
– Чакайте тук.
Минава дълго време, след като тя затваря вратата, но най-накрая излиза един мъж. Не е какъвто съм си го представял: дебел е почти колкото великия везир и има голяма черна брада.
Когато ме вижда, придобива объркан вид.
– С какво мога да ви услужа? – пита и после го осенява прозрение. – Аха, сигурно ви праща херцогинята.
Поклащам глава.
– Не познавам никаква херцогиня.
– Нейно благородие херцогиня Мазарин?
Отново поклащам глава. Понечвам да заговоря, но той ме прекъсва.
– Невероятно, приличате досущ на нейния мавър. Тогава трябва да сте дошли за плата на господин Калах?
– Не, тук съм...
– Не и за сукното на сирийския търговец?
За да изпреваря следващи въпроси, изричам натъртено:
– Не, господине. Аз съм от Мароко и идвам по далеч по-деликатен въпрос. Може ли да разговаряме вътре?
– Мароко? – Той се разтревожва. – Че каква работа може да има марокански негър с мен?
– Идвам от името на госпожица Алис Суон.
– Коя?
Нещата не вървят както аз си представях.
– Вашата... ами... годеница.
Добива уплашен вид.
– Годеница? Господине, нямам нищо подобно, явно сте в някаква грешка. – Пауза. А след това: – О, холандката. Разбира се, аз никога не съм я виждал и подозирам, че въпросната дама е изчезнала някъде в морето.
– Всъщност, господине, нещата не са точно така. – Обяснявам му в общи линии, а той ме гледа със зяпнала уста.
– Как ме открихте, по дяволите? И какво очаквате да направя, в името на Бога?
– Търговецът Даниел ар-Рибати ми даде адреса ви – отвръщам сковано аз.
Изражението му се променя.
– О, евреинът, разбира се. Работили сме с него през годините. Свестен човек, въпреки че... Е, това е без значение, съжалявам за горката жена, но след като помислих, че е умряла, потърсих си друга булка и сме женени от три години. Вече имаме две момчета. – Той разперва ръце. – Така че, както сам виждате, делата на госпожица Суон вече не са моя грижа.
– А синът ѝ?
– От къде на къде новата ми жена ще иска копелето на някакъв езически крал под покрива си? Това не е приют за подхвърлени деца! Довиждане, господине.
Този път вратата е окончателно затръшната.
Трябва да призная, че по обратния път към Уайтхол невероятно ми олеква на сърцето. Егоистично ли е да се радвам, че този безочлив търговец на манифактурни стоки няма да взема участие в бъдещето на Момо? А що се отнася за представата ми Алис да бъде омъжена за подобен грубиянин... Е, може би животът ѝ щеше да е по-лесен, отколкото в мароканския двор. Но единственото, което би открила тук, щеше да е различен вид затвор.
Какво ще стане с Момо сега? Нямам никаква идея.
32
Дните отминават, изпълнени с все по-разочароващи срещи с държавни служители и политици относно Танжер. Те са неотзивчиви, а Бен Хаду прибягва до недомлъвки; очевидно това е загуба на времето на всички нас и ту ме хващат нервите, ту се боя, че ще заспя насред преговорите; няма оползотворена нито дори минута дотук. Един от съветниците стига дори дотам да заяви, че хич не го било грижа, да сме си го вземели това проклето парче земя.
– Кралят може да твърди, че това е най-ярката скъпоценност в короната му, но не можем да си позволим да поддържаме военни части на такова разстояние; това е католически развъдник, който безобразно изцежда държавните ресурси в момент, в който хазната е изпразнена. По тази причина сме предприели строги икономии: дори самият крал се ограничава на масата, също и жена му и... близките им дами.