Ако се бях надявал да видя краля на някой от тези разговори, останах разочарован. След първата ни случайна среща го бях зървал само от разстояние, а сега ни казват, че е заминал на лов. Бен Хаду е огорчен, че не е бил поканен. След като прекарваме няколко дни подред затворени в двореца, той постоянно говори за езда и един от царедворците предлага да вземем коне от кралската конюшня и да пояздим в Хайд Парк. Калайджията на мига вижда възможност да направи впечатление. Той кани царедвореца и всеки, който проявява желание, да се присъедини към нас, за да погледа мароканска "фантазия".
– Ще им покажем какво означава езда – заявява ентусиазиран той и ме праща да се преоблека подходящо.
Връщам се облечен с бяла роба, памучни шалвари и чехли, а бурнуса съм преметнал през рамо. Бен Хаду слиза пременен в оранжевочервена прилепнала туника, облечена върху батистена риза с широки ръкави, и пищно алено наметало, червени кожени ботуши и украсена със скъпоценности чалма. Изглежда великолепно, прилича на принца от "Хиляда и една нощ"; щом ме вижда, започва да цъка с език.
– В името на небесата, Нус-Нус, това ли е най-доброто, което ще покажеш?
– Само това имам.
– Не е достатъчно добро. Това е шансът ни да покажем на Англия истинския вкус на Мароко. – Застава до мен: разликата в ръста ни е седем-осем сантиметра, но това не го спира да изпрати прислужник да донесе други дрехи. Скоро съм пременен в синьо и зелено с пищна златна бродерия и изглеждам блестящо, при все че панталоните са неудобно тесни.
За шестимата, които Калайджията смята за най-добрите ездачи – самият той, Шариф, двама братовчеди на султана, Самир Рафик и мен, – извеждат коне от кралската конюшня. Конете са красавци: крал Чарлс очевидно разбира от чистокръвни животни. Хамза, облечен в по-обикновени дрехи, донася юздите, които Бен Хаду навярно е опаковал и донесъл точно за тази цел. Не ми е приятно, че виждам Рафик тук; за момент стомахът ми се свива. Най-накрая си казвам, че поне няма да е в двореца и да души в мое отсъствие.
Хайд Парк е истинско чудо: огромна зелена площ в самото сърце на града, пълна с хора, които яздят или се разхождат. Докато подготвят част от пространството за нас, вече са се събрали повече от сто зрители и ние трябва да се представим. Яздим в галоп напред и назад, докато конете се изпотят, мятаме пиките си към мишените за стрелба, като уцелваме центъра толкова често, че тълпата все повече се оживява. След това яздим един срещу друг по двойки, като изстрелваме и хващаме стрели, за да повишим настроението на хората. Физическите занимания са приятни след дългото време, прекарано в Уайтхол, и осъзнавам, че яздя, изпаднал в еуфория, изправен на стремената, като управлявам коня единствено с колене и размахвам пиката с дивашка наслада. Щом се обръщам, за да я хвърля, забелязвам, че подредбата се е променила и се намирам срещу Рафик, който се озъбва и преднамерено хвърля пиката си миг по-рано. Стрелата лети към лицето ми, изведнъж всичко започва да ми изглежда като на забавен каданс и мисля единствено за това, че не би могла да се яви по-добра възможност от привидно случайно убийство, далеч от дома и, разбира се, напълно неволно.
Внезапно в настъпилата суматоха следващото нещо, което си спомням, е как падам на земята с невероятна сила и всичко наоколо потъва в мрак. Опитвам се да помръдна, но не мога, и всичко ме боли, а аз се питам: така ли настъпва смъртта ми – по време на представление пред чужди хора? Чувам най-различни гласове: женски писъци, мъжки викове, трополене и пръхтене, на коне. После чувам шум от раздиране до ухото си и започва да ми просветва. Бен Хаду се е надвесил над мен и държи пиката в едната си ръка, а наметалото ми в другата, скъсано на мястото, където го е пронизала стрелата, помага ми да сляза от коня и ме закрепва на земята.
– Късметлия си, Нус-Нус!
Бавно се изправям в седнало положение. Чувам кънтене в главата си, трудно ми е да се освестя. Поглеждам надолу и не виждам кръв. Помръдвам краката си един по един: нищо счупено. Изправям се предпазливо, стоя и отмятам размотаната чалма от лицето си.
– Ужас, що за чудовище! – провиква се една жена.
– Това змия ли е?
– Същински Левиатан!
Вият като стадо хиени и се тълпят около мен, всички се смеят и крещят в един глас.
Бен Хаду ми подава бурнуса.
– Прикрий се, човече.
Взимам наметалото засрамен и скривам голотата, която са изложили на показ скъсаните панталони.
Изведнъж мароканската делегация се превръща в основна тема за разговори в града. Жените се кикотят зад ветрилата си, щом ни видят, мъжете се ръкуват с нас и ни поздравяват за представянето. Засипани сме от покани – официални обеди, вечери, театрални представления, игра на карти, но Бен Хаду отказва всичките с хладна любезност. Показва ми лист хартия, подхвърлен му от някого: безвкусна скица на изпълненията ни, в която сме показани с екзотичните си роби и чалми, петима държат пиките си в готовност, а шестият е въоръжен единствено с гигантския си член...