– О, Малеео! – Дръпвам Джейкъб вътре и тръшвам вратата, преди някой любопитно да надникне. – Джейкъб, ти обичаше ли чичо си Айю.
Той едва откъсва погледа си от проснатите Момо и Амаду и кимва.
– Тогава не бива да продумваш и дума за това, което видя тук. Закълни се в Малеео, Колотиоло и в духовете на предците си.
Очите му се ококорват.
– Заклевам се. – Той докосва челото, а след това и гърдите си.
– Добре. Ела тук, Момо, запознай се с братовчед ми Джейкъб.
Момо сериозно избърсва тортата от ризата си и протяга ръка.
– Приятно ми е да се запознаем. – Поздравяват се с радост и веднага се сближават, както често се случва при децата, докато събирам златото с облекчение. Не всичко е тук, но може би така е по-добре, защото иначе Рафик щеше да се зачуди защо вдигам такава олелия за стара кожена чанта.
– Има ли още, Момо?
Той категорично поклаща глава.
– Само си играех с тях. Аз бях крал, а Амаду ми беше роб.
Почистваме стаята и закачаме балдахина, доколкото можем, разяснявам донякъде ситуацията на Джейкъб, а погледът му светва от това, че е част от конспирация. Оказва се надеждно момче.
Час по-късно оглеждаме резултата от труда си.
– Нищо не можем да направим за очите ти – казва критично Джейкъб, – а косата ти още е тъничка, въпреки новия цвят.
Откривам една резервна кърпа и показвам на Момо как да направи чалма от нея. На третия опит успява да я завие идеално. Учудвам се, още няма четири; на мен ми отне месеци, а бях деветнайсетгодишен...
Момо е очарован от тази игра. Възхищава се на отражението в огледалото, позира, сравнява цвета на ръката си с този на моята, а след това и с ръката на Джейкъб, после заявява, че е доволен.
– Но няма да се къпеш! – казвам боязливо. – Иначе ореховата боя ще се измие.
Той се разсмива доволно.
– Мразя да се къпя!
– По-добре гледай в пода, отколкото към хората. Сините очи изглеждат странно на черна кожа.
– И не говори много – допълва Джейкъб. – Английският ти е прекалено добър.
Момо поглежда към Амаду, който дояжда последните хапки в ъгъла, където съм ги събрал.
– Може ли да го взема с мен?
Клатя глава.
– Съжалявам, прекалено добре го познават, а не мога да рискувам да те свържат с мен. Обещавам, че няма да си преоблечен така задълго, поне се надявам.
За миг устната му потрепва, но след това изпъва рамене.
– Тази игра ми харесва – заявява той, сякаш се опитва да убеди сам себе си. – Ще се преструвам на ням. Като стария Ибрахим.
– Да не би да искаш да ти отрежа езика за по-достоверно – казвам мрачно аз и се преструвам, че опитвам да го хвана, щом се покаже от устата му.
Изпищява от ужас и след кратко боричкане настроението му се оправя.
Джейкъб има своя стая в апартамента на херцогинята на Портсмут, който се състои от над двайсет стаи.
– Момо ще бъде в безопасност тук. Ще кажа на мадам, че ми е братовчед, изпратен да работи в двореца. Съмнявам се, че ще разпитва много. Ако има по едно чернокожо момче от двете си страни, ще изглежда още по-бяла; винаги търси предимства пред съперниците си за вниманието на краля.
Решението не е идеално, но ще свърши работа засега. Момо се разделя с мен с голямо мъжество. Прегръщам го предпазливо, казвам му да се държи прилично и да тръгва бързо, преди да е забелязал насълзените ми очи.
Амаду ме смъмря, когато се връщам сам, разтревожен, че приятелчето му в игрите го няма.
Бен Хаду и останалите от делегацията се връщат в късния следобед с приповдигнато настроение. "Фантазия" пожънала невероятен успех, а кралят бил възхитен от представянето им.
– Попита за теб, за "онзи приятел със скъсаните панталони", но му казах, че не се чувстваш добре – лековато подхвърля Калайджията. – Затова се боя, че не можеш да присъстваш на вечерята днес.
Не мога да кажа, че съм особено разочарован. Наистина съм уморен от събитията през деня, освен това спах съвсем малко предишната нощ. Откривам един прислужник в коридора и питам дали могат да ми донесат храна в стаята. Той ме поглежда от глава до пети и ми казва:
– В тази страна не се очаква честните хора да прислужват на робите – и си тръгва мърморейки: – Проклет негър.
Една прислужница минава в този момент, простовато момиче с буйни къдрици с цвят на мед, изскочили от шапчицата.
– Томас е такъв с всички – утешава ме тя. – Не обръщайте внимание на грубостта му, умолявам ви. Мога аз да ви донеса нещо, ако желаете. – Понечва да си върви, но после отново се извръща към мен. – По-добре ми кажете какво ядете, не разбирам много от хора като вас.