– От кои, чернокожите ли?
Тя се изчервява.
– Не, сър, мохамеданите.
Този път е мой ред да се засрамя.
– Просто долу се пече прасе и не бях сигурна дали искате от него.
Научавам, че името ѝ е Кейт, извинявам се за грубостта си и с благодарност приемам предложените от нея печено пиле, хляб и сирене.
– Без ейл?
Ухилвам се.
– Бих пийнал ейл с голямо удоволствие, Кейт.
Оказва се, че държи на думата си. Съвсем скоро се потропва на вратата и тя се появява с черен емайлиран поднос, отрупан в храна и голяма глинена кана. Щом ѝ благодаря за щедростта, тя приятно се изчервява.
– Сигурна съм, че голям мъж като вас има сериозен апетит.– Известно време не отмества поглед от мен и се изчервява още повече. Не съм толкова глупав, че да не схвана намека ѝ, но за доброто и на двама ни се преструвам на такъв, вземам подноса и ѝ пожелавам всичко хубаво.
Това не е спокойната вечеря, на която се надявах, тъй като Амаду се е разбеснял и не спира да краде хапки храна, да ги събира на пода и да настоява за още, докато ми иде да го перна което възнамерявам да направя точно преди следващото почукване на вратата. Още с каната ейл в ръка събирам нещата от вечерята в подноса, изваждам дребна монета за момичето и отварям вратата с усмивка.
В следващия момент се озовавам проснат по гръб на земята с крака на Рафик върху гърдите си и нож, опрян в гърлото.
– Затвори вратата – просъсква той и Хамза влиза след него.
Амаду се е покатерил върху леглото и крещи с все сила.
– Накарай проклетата маймуна да млъкне!
Хамза се втурва, Амаду полита през стаята и глухо се блъсва в стената. Чувам как телцето му се свлича като камък.
– Къде е той? – настоятелно пита тафраутинът.
– Кой?
– Момчето. Синът на султана.
Напълно шокиран съм. Как е възможно да знаят?
– Синът на султана? Той има много синове, за кой от тях говорите?
– Не се прави на невинен. – Хамза ме рита в ребрата. Обувките му са от твърда английска кожа и боли. – Онова, което всички мислят за мъртво и погребано. Момчето на англичанката. Знаем, че е с теб, не знаехме единствено защо, но вече сме наясно и с това. – Той се навежда до мен и прави жест с пръстите си. – Мислеше си, че ще забогатееш в Лондон, нали така?
Този път недоумението ми е неподправено.
– Оставете ме да се изправя, не разполагам с това, за което говорите.
Изритва ме още веднъж и ми изкарва въздуха. Усещам как бирата се връща по хранопровода ми и чувството е далеч по-неприятно, отколкото когато се стичаше надолу.
– Стига си ритал този нещастник и претърси стаята! – гневно заповядва Рафик. Подпира се на едното си коляно. – Заради теб вързаха чичо ми за онези мулета и ги подгониха, докато плътта му не стана на парчета. Затова няма да се поколебая да прережа гърлото ти, ако се наложи. Наречи го убийство в името на честта, ако щеш. Е, къде е келешът? Знам, че е тук някъде, няма кой друг да ме е видял да взимам чантата, сигурен бях, че е така. Ако не броим нещастната маймуна, но тя не говори.
Е, това разкрива поне част от мистерията, но откъде знае, че точно Момо го е видял? Изведнъж всичко ми се изяснява: свитъкът на Алис – трябва да е писала за него в свитъка, а Рафик е претърсил чантата ми по-старателно, отколкото си мислех. Трябва да го е открил, а Хамза му го е прочел. Изстивам: какъв глупак съм бил.
– Тук няма никой. – Хамза се тръшва върху леглото. – Е, какво си направил с него, а? – Поглежда ме изпитателно. – Кажи ни, а ние ще пазим тайната, ще разделим парите от откупа на три: султанът никога нищо няма да разбере.
Рафик гневно го прекъсва:
– Точно така, прибави и измяна към греховете си, алчен потурчен невернико! Султанът е мой господар, трябва да открием момчето и да му го върнем. Но преди това ще прережем гърлото на този нещастник.
– Успокой се, човече. Това проклето място е огромно, може да е скрил малкото изчадие къде ли не, може дори да го е замъкнал в града. Казах ти, че вече беше навън да търси нещо. Ще го оставиш жив или никога няма да открием хлапето.
В отговор Рафик притиска ножчето си още по-силно към врата ми. Усещам как кожата ми се опъва, а после поддава и се обагря в алено. Получава се алхимия, болката се превръща в див гняв и от легнало положение отблъсквам Рафик и скачам на крака, готов за бой. Той пада назад към масата с японския поднос и всичко се сгромолясва на пода с невероятен шум. Мислите препускат в главата ми: ще трябва да ги убия и двамата, тъй като ако само една дума стигне до Мароко, Алис е мъртва. Ужасът от тази мисъл ми дава още по-голяма сила. Стисвам гърлото на Рафик с едната си ръка, а ръката му с ножа с другата. Бам! Блъсваме се в шкафа, огромна и масивна мебел. Под тежестта на телата ни една от големите му врати се отваря и удря тръгналия към нас Хамза. Той изсипва цял водопад от ругатни. Заради всичкия този шум едва забелязвам, че вратата на стаята се отваря и влизат въоръжени пазачи. Двама от тях ме отдръпват от тафраутина, а на него му взимат оръжието; друг хваща ренегата. В коридора зад тях зървам прислужницата Кейт, която кърши ръце. В този момент си спомням за Амаду.