Лъже, знам че е така: той не изпитва никакъв интерес към музиката. Кралят през цялото време ме измерва с тъмните си очи, явно се забавлява. После застава между нас и ме хваща за лакътя.
– Вие свирите ли?
Смразявам се. "Калайджията жив ще ме одере за това пренебрежение", мисля си. Но какво мога да направя?
– Свиря малко на китара и на уд – арабска лютня.
– Значи, трябва да организираме нещо. – Прави знак на музиканта на клавесина да го последва. – Господин Пърсел, елате с мен. Вие също, господин Пепис. Господин Джеймс, изберете най-добрите си цигулари и ги доведете в музикалната стая! – Обръща се отново към мен, ухилен като момче. – Елате, сър, ще вдигнем малко шум! Забелязах ви в абатството. Кълна се, че не съм виждал друг смъртен така да се разчувства от музиката.
Кралят притежава невероятна енергия: буквално струи от него. В това отношение ми напомня за Исмаил: и двамата имат неуморен дух и бързи крака. Казаха ми, че Чарлс ставал рано всеки ден, за да се разхожда или да играе тенис; че плува и язди, ходи на лов и танцува (и несъмнено прекарва време в леглото с метресите си) с невероятна издръжливост дори за мъж наполовината на възрастта му.
Определено се затруднявам да следвам темпото му по пътя от залата за аудиенции надолу по коридор след коридор, при все че крачките ми не са по-малки от тези на всеки друг мъж. Поглеждам набързо назад и виждам музикантите изостанали зад нас, натоварени с инструментите си, господин Пепис и младежа на клавесина, плътно следвани от изпълнения с подозрение Бен Хаду. Това ли е моят момент? Обучен съм никога да не заговарям владетел първи, но това може да е единственият ми шанс.
– Сър – започвам, като събирам всичкия си кураж, – искам да говоря с вас по важен въпрос.
Той ми хвърля изпълнен с любопитство поглед.
– Продължавайте, сър.
– Има една дама, сър...
Това го кара да се засмее.
– Ах, винаги има някоя жена. Виждам, че не сте си губили времето тук.
– Дамата, за която говоря, е в Мароко в двора на султана. По-скоро в неговия харем. Тя е англичанка от добро семейство.
– Мисля, че Нели ми спомена нещо такова. Продължавайте.
Обяснявам накратко обстоятелствата около пленничеството на Алис.
– А името на това съвършенство?
– Алис, сър. Алис Суон.
– И откъде казвате, че била?
– От Хага, сър: баща ѝ бил поддръжник на роялистите и избягал в Холандия по време на войната.
Лицето му застива; забавя крачка и най-накрая спира.
– Не желая да чувам повече.
Изпълнен с отчаяние, аз продължавам, без да го поглеждам.
– Сър, изслушайте ме, умолявам ви. Тя ме помоли да ви предам това, ако имам възможност. Шила го е сама и го е запечатала, така че да остане тайна. – Изваждам свитъка и го прикривам с тялото си от приближаващите. Той се поколебава да го вземе и аз го притискам грубо в ръката му. – Моля ви, Ваше Величество, прочетете го, тъй като от това зависят три живота.
Известно време просто стоим, а останалите от музикалното тържество приближават към нас и аз си мисля: "Свършено е, провалих се". Вероятно той вижда отчаянието ми, защото го взема и го пъхва в жилетката си
– Не обичам интриги, млади човече – казва кратко, преди да продължи напред, – но човек, който обича музиката като вас, трябва да има честно сърце, затова реших да ви се доверя.
Почти не мога да си спомня подробности от следващия един час заради екстаза от изпълнението на задачата си. Смътно си спомням, че свирих в дует с краля на испанска китара и той се справяше много по-добре от мен. Господин Пепис свири на флажолет, а аз на лютня, на фона на дванайсет цигулки и господин Пърсел на спинет; с блеснал поглед той ми сподели, че в момента Северна Африка е истинско вдъхновение за него и пише произведение, базирано на любовната история на гръцки герой и картагенска царица, и че наистина много се радва, че се е запознал с мен.
Възторженото ми настроение скоро е развалено от Бен Хаду. Щом веселбата приключва, той ме хваща здраво за ръката и ме бута към стаите ни.
– Да не си решил да провалиш мисията ни? Първо се правиш на глупак в парка; сега пък се опитваш да дружиш с нашия домакин като с равен, вместо като роб с крал. Аз водя тази делегация и ако кралят ще се обръща към някои от нас, то това трябва да бъда аз. За какво си приказвахте?
– Само за музика – лъжа.
Той се ухилва.
– Само за това?
Кимвам, не си позволявам да кажа нищо повече.
Точно след полунощ на вратата се чува тихо потропване. Отварям полузаспал и откривам бележка върху сребърен поднос, запечатана с червен восък с кралския печат. Взимам го и се прибирам в стаята си с разтуптяно сърце. Писмото е написано с извъртян наклонен почерк и е трудно за разчитане: не съм свикнал да чета ръкописен английски. Вътре се казва: