35
Ставам преди зазоряване, този път не заради молитвата, въпреки че отправям купища обещания към Господ, докато вдигам качулката на бурнуса си и се измъквам навън в сутрешната мъгла. Когато стигам до мястото, което мисля, че е алеята Бърдкейдж – тъй като има много птици в клетки и извън тях, повечето от които блажено спят, пъхнали главички под крилцата си, – облаците на изток са осветени в розово и оцветяват спокойните води на декоративното езеро. Скривам се между дърветата да чакам и не след дълго висок слаб човек, увит в наметало, приближава на бърз ход. Не мога да го разпозная по походката, единствено по триъгълната шапка: излизам пред него и се каня да демонстрирам подчинението си, но кралят нарежда с дълбокия си глас:
– Да му се не види, човече, не се покланяйте! – Тръгва към дърветата, между които се бях скрил. – Довели ли сте в Лондон момчето, което тя споменава?
Гледа изумен, докато му разказвам начина, по който се наложи да доведа Момо от Мароко в двореца. Щом стигам до момента, в който го дегизирах като черен мавър, вече се киска шумно.
– Е, трябва да кажа, че сте много изобретателен човек, Нус-Нус. Истинска дързост е да криете момчето, като го излагате на показ; а да го настаните при Луиз, това е направо гениално! Искам да го доведете при мен утре след вечерния прием. Минете по задните стълби, господин Чифинч ще бъде инструктиран да ви пусне. Можете ли да го направите?
Кимам.
– Разбира се, Ваше Величество. Благодаря ви. – Не мога да се сдържа, падам на колене и посягам да му целуна ръка в знак на благодарност и облекчение, но той само се засмива и си тръгва.
Щом слънцето се издига над покривите на Уайтхол, имам чувството, че то свети само за мен, и благодаря на всички богове, към които някога съм отправял молитви. Утре Момо ще бъде в безопасност под закрилата на краля и ще бъдат положени основите на присъединяването на Алис към него. Бях направил всичко, което беше поискано от мен: сега трябва да изпълня единствено задачата на Зидана. "Ах, Нус-Нус, ти си истински късметлия", поздравявам се сам – дързък и изобретателен, както каза кралят; а кой съм аз, че да опровергавам краля? Ще ми се да изкукуригам като петел, толкова съм горд.
Би трябвало да си спомня, че гордостта предшества провала. Всички възможни поличби са пред очите ми. На хоризонта се събират тъмни облаци; черна котка пресича пътя ми на влизане в двореца; солта се разсипва, когато си взимам лека закуска от малката кухня. Обръщам се към готвачката, сърдита старица:
– Кейт тук ли е?
А тя излайва в отговор:
– Няма я тази мързелива кучка, но, така или иначе, няма работа с черен мавър!
В знак на презрение към цвета на кожата ми и робската обица на ухото ми тя ми дава парче хляб, толкова твърд, че си счупвам зъба, наред с едно забулено яйце и си спомням усещането в затвора в Мекнес преди толкова много години. Трябваше да се вслушам в предупреждението: опасностите се срещат на всеки ъгъл, а смъртта се спотайва край всяка красива гледка.
Шмугвам се по стълбите нагоре към стаята си, завивам покрай един парапет, така разсеян от въодушевлението и болката си, че едва не се блъсвам в гърба на Бен Хаду, който се промъква по стълбите с боси крака. Спирам и го оставям да се отдалечи от мен, без да го известявам за присъствието си, и се чудя къде ли е ходил в този час, и то без обувки, след като е винаги толкова спретнат? Може да е отишъл на баня, а после да се е молил, порицавам се сам; или пък да е отишъл за ранна закуска като мен. Но сам съм си виновен.
През деня пристига нова покана: господин Пепис е удържал на думата си и е уредил за посланика и мен посещение на среща на Кралското дружество.
– Обичайно се допускат само членове – доверява ни той, докато пътуваме с карета през пълните с хора улици по-късно същата сутрин, – но разговарях със сър Кристофър и той ще позволи да присъствате като специална услуга към мен. Вероятно, ако останете за по-дълго в Лондон и изявите желание, можете да станете почетни членове.
Бен Хаду е силно впечатлен от тази идея и показва неподозиран за мен интерес към науката. Разпитва господин Пепис за историята на дружеството и изтъкнатите му членове, а домакинът ни с радост отговаря. Непознатите имена минават покрай ушите ми без следа. Съзнанието ми е ведро като крайбрежен пясък, прясно изгладен от отлива. Чувствам се благословен, ако не се брои счупеният ми зъб. Дори градът, през който се движим – с калта и мръсотията, просяците и викачите по улиците, с миризмата на риба и конски фъшкии, – ми се вижда по-приятен, отколкото преди, въпреки че небето посивява и започва да ръми дъжд. Усмихвам се доволно към група мъже, които си приказват на ъгъла; покоят ми бързо е нарушен, тъй като те се скарват, проблясват ножове и пръска кръв. Господин Пепис веднага се навежда през прозореца на каретата и казва нещо на кочияша, а той удря три пъти с камшика.