– Това ще прогони глупаците – казва той. – Моля ви да не се безпокоите, приятели, служителите на реда ще се погрижат.
Грешам Колидж на широкия път Холбърн е сравнително спокойно място. Тръгваме към залата, в която ще се проведе срещата, през алея с колонада, заграждаща приятен вътрешен двор, грижливо засаден с трева и дървета, и сме посрещнати от двайсет или трийсет сериозни джентълмени с перуки, сред които разпознавам пет-шест като редовно присъстващи в двора. Президентът, сър Кристофър Рен, мъж с високомерен вид на средна възраст, ни поздравява, при все че усмивката му не се чете в очите.
– Чувам, че делегацията ви се е превърнала в събитието на годината – надменно изрича той и се обръща да разговаря с господин Евелин.
Калайджията изглежда недоволен от тази проява на пренебрежение, но се оживява, когато го запознават с господин Дейн, който изказва комплименти за ездата и е забелязал ползването на късо стреме при завоите и увеличаването на скоростта.
Показват жив скорпион, открит в магазин за масла в Лондон. Двамата с Бен Хаду се споглеждаме: ако това са чудесата, които се разглеждат тук, денят ни ще бъде доста скучен. Представени са няколко големи къса кехлибар с насекоми в тях: това също не е нещо ново за нас. Зидана има огърлица, в която за вечни времена е запазен огромен паяк, често го носи на врата си.
Следва дискусия на латински, от която нито аз, нито посланикът разбираме и думичка, въпреки че очевидно сравняват качествата на редица различни вещества и предмети, в това число на златото и среброто, водата и козината, пчелите и листата, които след това се изследват със странни на вид устройства, снабдени с дълга декорирана тръба и кръгла стъклена лупа, която всеки допира до едното си око. Бен Хаду е поканен да погледне през тръбата челюстите на пчела, отскача ужасен от чудовищната гледка, което предизвиква всеобщо веселие. Аз предпочитам да погледна листото, което съответства повече на настроението ми, и съм възнаграден с прекрасна шарка в искрящо зелено, прорязано от полупрозрачни жълти жилки. Изживяването е почти като халюцинация; щом като се изправям, чувствам се замаян и превъзбуден, сякаш съм успял да надникна в някакъв таен, невиждан досега свят.
След като се е съвзел от гледката на неочаквано голямото насекомо, Бен Хаду настоява да погледне всички останали неща на масата, включително собствения си пръст и през останалата част от срещата оставям съзнанието си да се рее в приятни фантазии за бъдещето, което ни предстои: Момо, облечен в изискан костюм от синя коприна, седнал до прекрасната си майка в кремав сатен. Няма нужда от златна пудра или отровно белило, за да се подчертае естествената красота на Алис, тъй като кожата ѝ е като порцелан, а косата ѝ грее като слънцето; не са ѝ нужни капки от беладона, за да изглеждат прекрасните ѝ очи по-големи. Аз съм застанал гордо зад тях в изискано сако и жилетка от фигурално кадифе със сребърни токи на обувките и дълга черна перука вместо чалма и позираме пред художник, рисуващ портрет, който ще краси новия ни дом. В една от тези прекрасни фантазии си представям как Алис люлее малко момиченце – нашата дъщеря! – към което развинтеното ми въображение добавя как показва бебето в пелените му от дантели на придворните дами. Що за безсмислици! Усещам, че сам укорявам себе си. Аз съм евнух: не мога да имам деца. Освен това съм роб, а тя дама; аз съм черен като нощта, а тя е бяла като деня; а те никога не могат да се срещнат.
Ах, може ти да бъдеш нощта, а тя луната, окуражава ме едно упорито гласче и кой знае до какви последствия може да доведе това?
Внезапна остра болка в повредения кътник ме изтръгва от този блян и макар да си мисля, че успешно съм потиснал стона, предизвикан от нея, един джентълмен с къдрава кафява перука се навежда към мен и пита дали съм добре.
– Просто малко ме боли зъбът – обяснявам, – счупих го сутринта с доста твърд хляб.