– Мили боже, очевидно мерките за икономии в двореца са по-сурови, отколкото си мислех!
Той се представя като господин Ашмол, дошъл за срещата от Оксфорд, и ме разпитва най-вече за произхода ми, а Калайджията – за мавританските митници, разказва ни, че е нещо като колекционер на антики и необикновени предмети и смята да открие музей, където да сподели колекцията си със света. Въздиша.
– Как бих искал да пътувам повече. Светът като че ли расте с всеки изминал ден – Африка, Америка, Китай... Представете си какви съкровища могат да се донесат от подобни места, артефакти от толкова различни култури... Можем да експонираме забележителна одрана кожа от истински индиански крал, както и седлото на самия Чингис хан.
Бен Хаду прави гримаса.
– Боя се, че не мога да ви предложа нещо толкова значително, но имам чифт мавритански шпори, които бихте могли да прибавите към колекцията си.
Ашмол изглежда впечатлен.
– Това би било прекрасно. Но не мога да ги взема без нищо в замяна. – Размишлява известно време, а след това заявява: – Може би увеличително стъкло, което бихте могли да отнесете в страната си; а в същата къща имам и приятел, който ще излекува зъба на джентълмена.
Очите на Бен Хаду проблясват.
– Сигурен съм, че не е нужно Нус-Нус да безпокои приятеля ви, но трябва да ви кажа, че бих оценил високо едно от тези магически стъкла.
– Не мога да ви обещая, че ще е толкова мощно като микроскопа на господин Хук, но мисля, че ще го харесате. Елате с мен след срещата в дома на господин Дрейкот и ще видя какво мога да направя. Не е далеч оттук, на юг по Флийт Стрийт.
Виждам, че Калайджията силно се изкушава, но накрая любезно отказва, като обяснява, че има работа в двореца. Уговарят се аз да отида с господин Ашмол да взема стъклото и съм освободен от задачите си до края на деня.
Господин Ашмол се оказва приятна компания. Настоява да вървим пеша от колежа, вместо да вземем носилка или карета, и ми показва забележителности.
– На моята възраст не можеш да се спреш заради страха от това, което ще стане, ако спреш.
Вдигам вежди, но не казвам нищо. Не може да е на повече от петдесет, а върви бързо като краля, бастунчето му служи единствено като стилен аксесоар; и въпреки това приказките му са като на стар човек. Точно когато тръгваме надолу по Чансъри Лейн, завалява проливен дъжд.
– Мили боже – възкликва придружителят ми, поглеждайки изпод подгизналата периферия на шапката си, – боя се, че чалмата ви напълно ще се съсипе. Изобщо не се сетих да взема чадър.
– Няма страшно – успокоявам го бодро.
Приютяваме се в таверната "Черния Орел" и чакаме големият порой да премине. Вътре е шумно, задимено и мирише, но очевидно привличам вниманието на околните, защото настъпва неловка тишина.
После някой се провиква:
– Леле, що за чудовище! – Всички започват да се смеят и да подмятат различни неща.
– Дали цветът е естествен, или е боя, как мислиш?
– Не щем негри тук!
– Хей, Отело, връщай се на сцената!
Господин Ашмол ми се вижда уплашен.
– Господин Нус-Нус, от дъното на душата си се извинявам за грубостта на сънародниците си. Мисля, че е по-добре да излезем на дъжда.
Понечваме да излезем, но в този момент един мъж ме сграбчва за ръката.
– Чакай малко, Мустафа, напомни на гоподарката си, че ми дължи осемдесет лири от игралната маса!
Обръщам се и навеждам поглед към него, богато облечен, но разпуснат младеж с рядка, зле подстригана брада.
– Аз не съм Мустафа.
Сбърчва лицето си в недоумение.
– Не може да има двама с подобен ръст и цвят. Просто ѝ кажи, чуваш ли? Кажи ѝ, че господин Джейкс ѝ изпраща комплименти и ѝ напомня за дълга. Ще я видя на премиерата на "Градската наследница", нали така?
Навън още вали като из ведро. Господин Ашмол ме хваща за ръката и ме повежда бързо, като през цялото време цъка.
– Актьори, истинско бедствие. А това беше толкова приятен район.
Завиваме вдясно по Флийт Стрийт, след това пресичаме и попадаме на улица, застроена от двете страни с високи къщи; в края ѝ проблясва реката, виеща се като огромна змия. След няколко метра придружителят ми завива надясно по тясна алея, изкачваме се по стълбище до врата с месингово чукче във форма на лъвска глава и ни отваря мъж с розово лице и очила, чиито стъкла карат очите му да изглеждат огромни и воднисти като риби в купа с вода.
– Елайъс! – възкликва той! – Връщаш се толкова рано?
– Надявам се да не съм прекъснал някой съществен процес.
– В момента се опитвам да превърна вода и сушени листа в годна за пиене течност – казва през смях господин Дрейкот.– Може би ти и гостът ти ще изпиете с мен по чаша чай?