Завежда ни в тъмен салон, където на кука над огъня виси чайник. Цялата стая е покрита със сажди, листове и книги, няма къде да се седне, особено с бяла роба, затова сядам на земята по африкански.
Докато пием английски чай (отвратителна горчива отвара), придружителят ми разказва, че съм си пукнал зъба и имам нужда от лечение, а домакинът ни потрива доволно ръце.
– Пациент! Колко прекрасно.
– Боя се, че ще е безплатно, Натаниъл. Услуга към мен, стига да бъдеш така любезен.
Забелязвам как лицето на господин Дрейкот помръква.
– Имам пари – казвам бързо, но той клати глава.
– Не, не. Не мога да взема пари от приятел на господин Ашмол. Дължа му всичко, което имам, включително и тази къща.
– Глупости, скъпи ми Натаниъл, тази лаборатория е общото ни приключение: къде другаде бих могъл да правя експериментите си?
Слизаме надолу по нестабилно дървено стълбище до дълъг килер с нисък таван с етажерки от двете страни, отрупани с камари книги и безброй шишенца с етикети и торбички като в аптека. Приближавам се към тях и прочитам: месо от пепелянка, безоар, очистително от алое и кора канела, коприна от паяк, и имам чувството, че ако продължа, ще открия съд с миши мигли или драконови зъби. Това ми напомня за магазина на Сиди Кабур. Пред едната стена има голяма цилиндрична пещ, в която въглищата светят в червено, а наоколо е посипано с нещо черно, шлака и прахоляк. Стаята е мрачна и мирише лошо; по масите има съдове и мензури, колби и тенджерки, хаванчета и чукчета, пълни с всевъзможни вещества. На една от масите има колекция от стъкленици с ларви и животински фетуси; на дъска е закован гризач, чиито органи и скелет са изложени на показ. Сещам се за тайната стая на Зидана и по тила ми полазват тръпки.
– Може би трябва да отида при хирург, за да извади зъба.
– Глупости, скъпи друже, не бива да попадате в ръцете на варвари с клещи и лостове. Натаниъл има прекрасна амалгама, която може да запълни всяка дупка или пукнатина и да я направи здрава като камък.
Без да прикривам мислите си, аз питам:
– Вие алхимик ли сте, сър?
– Предпочитам да ме наричат естествен философ – отвръща ведро Натаниъл. – Извършвам прецизно изследване на скритите закони на вселената.
– Въпреки че думата алхимик несъмнено е обида за хора с възгледи като нашите, които търсят доказателства за същността на създаденото от Господ. – Господин Ашмол ме потупва по рамото. – Сега седнете и ни позволете да погледнем. Подай ми тази свещ, Натаниъл.
Надничат с любопитство към дупката в устата ми.
– Забележителни зъби – отбелязва Ашмол. – Яко дърпане ще падне, корените са много здрави.
– Ще го заточа от двете страни, проста работа! – възкликва господин Дрейкот. – После ще запълня дупката с патентованата от мен смес и зъбът пак ще е като нов.
– Наистина вече не ме боли толкова – лъжа, – сигурен съм, че мога да го преживея.
Но господин Дрейкот вече забърква съставките с ужасяваща бързина и целеустременост.
– Малко калай и цинк – мърмори си той, – съвсем малко мед и капка сярна киселина. – От съда се чува силно съскане и пламъкът на спиртната горелка става зелен, а след това син и въздухът се насища с отвратителна миризма. Докато разбърква ожесточено, отмества съда от топлината и се протяга за тежко шише. – А сега оставяме да изстине за миг, преди да добавим живак...
Изпаренията са обезпокоителни: изправям се на крака, шишето политва и изведнъж навсякъде се просват сребристи топчици метал. При вида на това, което със сигурност беше течност, а сега бързо се търкаля като топчета от лъскаво сребро по робата ми и по пода, съм изумен.
Господин Дрейкот се смее на изненадата ми.
– Ах, сър, живакът е най-забележителният елемент, нито е течност, нито е твърд. Това е първоизточникът, веществото, от което произлизат всички други метали. Но най-важен е мощният принцип на преобразуване, подобно на Хермес, който кръстосвал между земята и небето, носейки живот и смърт. Във вид на каломел това е най-мощното лекарство, способно да излекува и най-запуснатите ни болести; но при излагане на слънчева светлина се превръща в смъртоносна отрова.
– В името на древните богове, не искам да имам смъртоносен елемент в устата си – заявявам твърдо.
Господин Ашмол приближава свещта до лицето си и ми показва един от задните си зъби, покрит с парче метал.
– Имам го от петнайсет години. Аз бях първият пациент на Натаниъл и, слава богу, той спаси живота ми. И не само заради зъба, излекува счупена кост на ръката, с която пиша, и прогони треската от малария с огърлица от паяци.