– Здравей, Кейт.
Вдига ръка към устата си и силно се изчервява, после сграбчва полите си и хуква надолу по стълбите към малката кухня.
Бен Хаду се опитва да ме заблуди неуспешно.
– Всичко е съвсем невинно – настоява.
– Това, което правите, не е моя работа, сиди. – Въпреки това не успявам да сдържа усмивката си.
Той пребледнява.
– Не бива да казваш нищо за това пред никого, разбираш ли? Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ние ще се женим.
– Ще се жените?
Той кима.
– Да, но нито дума за това, ако се разчуе, ще доведе до неприятности. – Очите ни се срещат, но той навежда поглед надолу.
– Мили боже, Нус-Нус, да не си се напикал?
Поглеждам надолу. При счупването на шишето бялата ми роба се е изцапала в ужасно уличаващо жълто. Вълненията и откритията през този ден бяха прекалено много, решавам, че е безсмислено да давам обяснения. В стаята ми е неестествено тихо без Момо и Амаду. Сядам на ръба на леглото и дълго премислям нещата. После усилено се опитвам да изпера петното от робата си, но явно за да ми докаже невероятните си способности, тинктурата устоява на всичките ми усилия.
36
На следващия ден се събуждам рано, изпълнен с безкраен оптимизъм и енергия. Днес ще представя сина на Алис пред краля, а щом това се случи, вече всичко ще бъде наред.
След приключването на срещата между посланика и министрите на Негово Величество относно предложеното примирие, протяжна и още по-безрезултатна от предишната, окончателно съм освободен от Бен Хаду, а вече наближава обяд. Толкова по-добре, мисля си, така ще трябва да крия Момо за по-кратко време. Тръгвам през лабиринта от коридори и галерии към апартамента на херцогинята на Портсмут и точно завивам на последния завой, когато Джейкъб се изпречва на пътя ми. Щом ме зърва, лицето му добива почти комично трагично изражение.
– Бях тръгнал да те търся.
– Аз идвах при теб – отвръщам весело, – тази вечер лично ще представя Момо пред краля в покоите му.
– О! Него го няма. Точно това идвах да ти кажа.
– Няма го?
– Попитах мадам къде е, а тя просто махна с ръка и каза: "Вече не е при мен".
– Какво? – Усещам такава тежест в стомаха, сякаш съм глътнал поле.
– На мен няма да каже. Може да каже на теб.
Луиз седи в будоара си, разгръща вестник, а около нея пърхат компаньонките ѝ. Щом ме вижда, усмихва се ослепително.
– Мосю Нус-Нус! Колко мило. Елате да седнете при мен. Как намирате тази нова прическа? Не мислите ли, че е твърде висока за мен? Дали ще издължава прекалено лицето ми? – Тя обръща към мен модно френско списание и виждам жена с някаква дантела върху главата, която ѝ придава нелепа прилика с качулат папагал.
– Отвратителна е – заявявам кратко, забравяйки изисканите маниери.
Тя избухва в смях и ме перва подигравателно със списанието.
– Мъже, какво разбирате от мода?
– Дошъл съм да питам за малкия ви паж.
– Джейкъб? – изглежда изненадана.
– Не Джейкъб, другия, малкото момче.
Лицето ѝ помръква.
– О, Миет, малкият братовчед на Джейкъб? Беше толкова мил, но се боя, че се наложи да си тръгне. – Тя се навежда дискретно към мен. – Той има... как се казва? Сврачи наклонности.
Гледам я, изпълнен с недоумение.
– Оказа се ужасен малък крадец. Горките ми накити! Вчера следобед открих три от нанизите си с перли и най-хубавата си изумрудена брошка скрити в нещата му. Затова, когато снощи загубих на карти, реших, че е най-добре да го продам, при положение че съм толкова затруднена за пари. Посредникът ми даде много добра цена.
– Каквото и да е предложил, аз ще го удвоя! – извиквам. – Ще го утроя!
– За толкова много, шери, можеш да вземеш Джейкъб! – Луиз ме потупва по рамото. – Как така черен мавър иска черен мавър за прислужник? Светът се е обърнал с главата надолу!
След пет минути прекосявам Тилт Парк и влизам в парка Сейнт Джеймс с име и адрес в джоба си.