– Имам малко работа с госпожа Хърбърт. Няма да отнеме много време.
– Казвам ви, сър, тръгвайте си, пиесата започва.
Осъзнавам, че наистина е така: на сцената са излезли четирима господа с разноцветни дрехи и привличат вниманието на зрителите; зад тях има лакей, покрит с наметало. Щом заговарят, слугата на госпожа Хърбърт не успява да се сдържи и поглежда към тях и в този момент аз го избутвам.
– Госпожо Хърбърт...
Една от дъщерите изскимтява тихичко при вида ми; звукът заглъхва в общата шумотевица, тъй като зрителите вече приветстват актьорите, освиркват строгия чичо и се радват на фриволния племенник. Другата дъщеря се скрива зад ветрилото си.
– Отивай си, главорез такъв! – провиква се госпожа Хърбърт. Вдига ръце към бижутата на врата си. – Няма да ме ограбиш пред очите на всички!
– Мадам, аз не съм обирджия, дошъл съм заради момчето. Херцогинята на Портсмут го е продала погрешка и съм дошъл да си го върна. – При звука на гласа ми Момо се обръща и ми се ухилва широко, а лицето му продължава да е черно като моето.
– Ха, та аз го купих едва тази сутрин, и то за доста пари!
– Инструктиран съм да ви платя двойно на това, което сте платили. – Показвам ѝ златото, но тя поклаща глава. – Не, не мога да го направя, милата Фани така го хареса!
– Ще дам повече, за да облекча мъката на милата Фани – заявявам отчаяно. Която и да е Фани. Докато госпожа Хърбърт размишлява, погледът ми се плъзва покрай Момо към осветената сцена и струпаните пред нея хора. Нещо привлича погледа ми, вероятно шесто чувство. Долу на партера сред цял куп тъмни шапки и пелерини едно-единствено лице е извърнато в посока, обратна на сцената, вдигнато е нагоре и оглежда галерията.
Това е английският ренегат Хамза. Значи, е избягал от затвора или по-вероятно е подкупил някого благодарение на Рафик.
Щом погледът ми попада върху него, той ме забелязва и очите ни се срещат. Той веднага започва да разбутва хората около себе си. Хвърлям златото в скута на госпожа Хърбърт, грабвам Момо и го помъквам със себе си.
– Фани! – вие една от дъщерите.
– Крадец! – крещи госпожа Хърбърт и двамата прислужници неохотно тръгват след нас.
Издърпвам кученцето от ръцете на Момо и го хвърлям към тях. В старанието си да хванат милата Фани прислужниците падат един върху друг, като повличат и едното от момичетата със себе си, а то се сгромолясва върху майка си, а кученцето припка наоколо и лае щастливо, сякаш това е най-веселата игра в живота му. Мушвам Момо през вратата, след това се спускаме по тясното стълбище към фоайето и излизаме в проливния дъжд, който веднага започва да отмива боята от Момо и лицето му става ужасяващо.
– Хей, евнух, спри! – Хамза излиза тичешком от театъра. Очите му проблясват тържествуващо, щом вижда съсипаната дегизировка на Момо. – Знаех си, че си намислил нещо!
Безцеремонно мятам Момо на рамото си и побягвам, краката ми се хлъзгат по мокрия паваж, но отчаянието ми дава сили. Заобикалям спрените карети и конете, движа се на зигзаг, а след това се мушвам в лабиринта от улички зад театъра, без да имам определена цел, искам единствено да избегна преследвача ни. Дробовете ми горят, но продължавам да тичам надясно, после отново надясно и направо по тясна мръсна воняща уличка. Виждам, че уличката е задънена, но е прекалено късно.
Чувам стъпки в далечината и изведнъж в началото на уличката съзирам силуета на ренегата. Оглеждам се, но няма изход. Хамза тича към нас, а в ръката му проблясва нож.
– Устрои ми голямо преследване през последните няколко дни, нещастнико! Но аз съм великодушен, така че можеш да оставиш момчето и да си вървиш, ако те е грижа за себе си. – Вече е едва на няколко метра разстояние и се хили демонично.
– Ще се наложи да ме убиеш – отвръщам мрачно.
Той само се засмива.
– Да не са ти взели и мозъка заедно с топките? Няма нужда от героизъм. Никой няма да нарани детето, само ще го върнем у дома при татко, ще получим награда, задето сме го върнали от отвъдното, след като проклетият търговец на манифактурни стоки не пожела да плати, а и кой би могъл да го вини? Какво имаш да губиш, просто остави момчето и си върви. Качи се на някой кораб за Америка или нещо подобно. Чух, че там имало доста работа за едри негри като теб!
Прехвърлям Момо от раменете си и го гушвам пред гърдите си, а той ме поглежда с ококорени очи.
– Играта приключи ли, Нус-Нус?
– Боя се, че да, миличък. – Оставям го внимателно на земята и в мига, в който краката му докосват земята, провиквам се: – Тичай, Момо, тичай! Обратно към театъра. Върви!
Побутвам го и той хуква, промушва се съвсем близо до ренегата, който не спира да ругае и тръгва подире му с проблясващо острие в ръката си. Хвърлям се върху Хамза и двамата се търкулваме в мръсотията. Той се извърта, преобръща се, сграбчва ме и някак опира ножа във врата ми, като ме притиска в земята сред фъшкии и обелки от зеленчуци. В този момент чалмата ми се размотава и се усуква в ръката му с ножа, той ругае и се опитва да я освободи. Навивам чалмата и го удрям силно в лицето, като умишлено се целя в счупения му нос. Той изревава и двамата сме опръскани с кръв, но не пуска оръжието. Извъртам главата си назад и встрани, за да се освободя от памучната тъкан пред лицето си, която ми пречи да виждам, и жестоко удрям ръката му. Той извиква, ножът пада и се търкулва в тъмнината. Втурвам се към него и изпитвам прилив на радост, щом го усещам в ръката си; в този момент Хамза ме удря в ухото, чувам кънтене и всичко става червено пред очите ми, падам настрани и ръката ми се отпуска около дръжката.