Завеждам Момо в къщата на Натаниъл Дрейкот, която с известно закъснение осъзнавам, че се намира едва на две преки оттук. Все още вали проливен дъжд; наоколо няма никой, което е добре. Докато стигнем до вратата, Момо е вече почти бял.
Натаниъл само леко повдига вежди при появата ни и ни прави жест да влезем. Взира се в Момо.
– Велики небеса, нигредо се превръща в албедо! Що за странен алхимичен процес е това? – Момо се киска доволно.
– Господин Дрейкот, боя се, че се налага да ви помоля за помощ. – Набързо му обрисувам положението. – Много съжалявам, че ви намесвам в подобна рискована задача, и няма да ви виня, ако решите да извикате служителите на реда. Все пак чуйте предложението, което ще ви направя.
След един час съм измит, с превързани рани и се качвам на носилка, която господин Дрейкот е извикал за нас. Увит съм в даденото ми назаем наметало и нося триъгълна шапка, смъкната ниско над лицето ми. Носачите охкат и пухтят по пътя към Уайтхол.
– Леле божке – стене единият от тях, щом се показвам от другата страна с Момо, долепен до крака ми под наметалото. – Ще ме прощавате, господине, но тежите като същински кон.
Извинявам се и му подавам последната златна монета и това е достатъчно да му затвори устата.
Същата вечер след кралския вечерен прием хуквам с Момо по неосветените коридори и рядко използваните галерии към стълбите в дъното. Тези опустели места в огромния дворец ще ни отведат безпрепятствено до Задното стълбище. Там портиерът господин Чифинч ни въвежда при краля.
Заварваме краля, докато вечеря насаме, и при вида на храна Момо се нахвърля върху остатъците като див звяр. Кралят е съблякъл дневното си облекло и се е отпуснал в индийска роба, като някой ориенталски владетел; може би точно за това (твърде съм великодушен) Момо се чувства като у дома си и започва да яде без покана или разрешение. По-скоро е безкрайно изгладнял и вината за това е моя. Скарвам му се остро и се извинявам за лошите му маниери, но Негово Величество не ми обръща внимание. Вместо това по лицето му се изписва нежност, докато гледа момчето да тъпче устата си с пай. След малко поглежда към мен.
– Знаеш ли, че ме наричаха Черно момче, когато бях на неговата възраст? Кожата ми беше доста по-тъмна от тази на хлапето, а очите ми никога не са били сини. Майка му трябва да е много светла.
– Кожата ѝ е много бяла, а косата същинско злато. – Минаха почти четири месеца, откакто я видях за последен път. Започвам да забравям отделни черти от лицето на Алис, само спиращите дъха подробности: сянката, хвърлена от светлите ѝ мигли върху бузата на ярката слънчева светлина; нежните линийки около устата ѝ, когато вдига устните си към моите...
Кралят се замисля, а след това вика Момо при себе си.
– Ела тук, млади приятелю.
Момо е доял пая с изключение на това, което е размазано по лицето му, и се подчинява.
– Трябва да се поклониш – напомням му, – това е кралят на Англия.
Но Момо е твърде впечатлен, за да се поклони. Вместо това пита:
– Къде са ти накитите?
Това кара краля да избухне в смях. Щом се съвзема, той казва:
– Не накитите правят един крал такъв, младежо.
Момо се замисля за известно време, а след това сваля диамантената верижка на госпожа Хърбърт, за която чак сега осъзнавам, че съм забравил, когато го грабнах от нея, и със сериозен вид я подава на владетеля.
– Тогава това не ми трябва – изрича царствено той.
После продължава да изпразва джобовете на дантеления си костюм, като вади перлена брошка, чифт диамантени обици и фина златна верижка с разпятие.
Сразен съм от срам.
– О, Момо...
Чарлс вдига масивната си черна вежда.
– Е, това си е истински обир. Знаеш ли какво правят с крадците в кралството ми?
Момо клати объркан глава.
– О, аз не съм ги откраднал – казва безгрижно той, – само ги пазя. Но това вече не е нужно, защото ти си крал и вероятно са твои. В Мароко всяко нещо в кралството е притежание на султана.
– Така ли?
– Да, татко постоянно ми казва: "Всичко, което виждаш, Момо, ми принадлежи: всеки човек и всичките му притежания са мои". Така стоят нещата, когато си крал.
Кралят се усмихва сдържано.
– Майчице, прадядо ти много би те харесал.
Намръщвам се.
– Прадядо му?
– Баща ми, крал Чарлс Първи.
Продължавам да го гледам глупаво.
– Боя се, че прадядото на момчето отдавна е починал в Хага, в Холандия.
– Трябва да призная, че от изгнаничеството ми в този град мина доста време. Повече от трийсет години. Времето е крилата колесница, както казват. – Чарлс ми отправя любопитен поглед и чак тогава бавно започва да ми просветва. – Ти не знаеше ли?