Отлагането поне ми дава възможност да посещавам Момо в дома на Елинор Гуин на улица "Пал Мал" и да видя как се е установил. Има си малко кученце – шпаньол от кралското котило – и с Нели се разбират много добре. Взето е решение в името на сигурността на Момо и тази на майка му самоличността му да се пази в тайна. Представен е като потомък на починалия син на Нели и никой не задава повече въпроси. Да си призная, срещите ми с него предизвикват едновременно горчиви и сладки емоции в мен: с болка си спомням, че Алис е самотна затворничка в двореца в Мекнес. Всеки път, когато го виждам, струва ми се по-пораснал и повече като англичанин, заприличва повече на майка си, отколкото на баща си, макар че не е загубил сврачешките наклонности на баща си. (Предупреждавам Нели да пази бижутата си, но тя само въздиша: "Ах, нека е благословен, остави го да се забавлява. Аз съм по-умела джебчийка, отколкото Чарли някога ще бъде, просто си ги взимам обратно, когато не ме гледа".)
Сърцето ми копнее за Мароко – за Алис, – макар и това да означава отново да бъда лишен от свободата си.
Накрая през юли, натоварени с дарове за Исмаил – включително френско канапе и шест коня, хиляда и двеста бурета от най-добрия барут и двеста мускета, – се качваме на кораба за Дийл.
Връщаме се в триумфираща страна: испанците най-сетне са отблъснати от пристанището в Мармора. Каид Омар е щедро възнаграден за това, че под негово командване врагът най-сетне е окончателно прогонен. Попаднал на малък гарнизонен пост, той проявил неочаквана милост към пленниците, които веднага отишли при губернатора на Мармора, за да докладват, че огромна мароканска войска е на път да разгроми града, предвождана от изключителна кавалерия, и е по-добре да се предадат, за да спечелят благосклонността на Каид Омар. След големи колебания, испанският губернатор решил, че може би това е най-мъдрото решение, и помолил за мир, като договорил личната си свобода и тази на шест от най-високопоставените семейства. Гражданите, разбира се, били взети в плен и вероятно и в този момент гният в затворите на Сале и Мекнес в очакване на малко вероятното си откупване. По време на война страданието винаги е за обикновените хора.
В резултат на бляскавата победа Исмаил не е особено нетърпелив да говори за условията на споразумението, което сме постигнали с англичаните относно Танжер, и пътуването ни от Сале е доста по-приятно, отколкото очаквах, успяваме да си позволим дори кратка спирка във Фес, за да може Бен Хаду да си свърши малко работа. Там настанява алхимика господин Дрейкот в една от многото си къщи, преди да продължим към Мекнес. Искам да съм сигурен, че султанката ще бъде благоразположена към Натаниъл, преди да ѝ го представя. Както сам му обясних, може да извлече големи преимущества от службата си при нея; но в това се крият и големи опасности. Той не ми се видя особено разтревожен от тази дихотомия, тъй като силно му се понрави идеята да дойде в Мароко като кралски алхимик; но още не се е видял със Зидана. В същото време нашият каид е щастлив, че е взел под своя опека човек на науките; това го издига на по-високо стъпало. Любопитното е, че не доведе новата си съпруга Кейт в Мароко, може би иска да подходи внимателно към султана, както аз самият към Зидана; все пак нае нови прислужници за къщата във Фес, където в момента е настанен господин Дрейкот и постоянно идват и си отиват галантеристи и мебелисти, което ме навежда на мисълта, че ще прати да я доведат веднага щом почувства, че е настъпил подходящият момент. Като гледам как свива гнездо, сърцето ми изгаря за Алис. Тук, във Фес, съм толкова близо до нея, а същевременно съм толкова далече, колкото и ако бях в Англия. Стоически издържах всичките тези месеци на отлагане на завръщането ни, защото нямаше начин да променя положението, а сега търпението ми е на привършване и не намирам удовлетворение в нищо, намирам се в най-големия град в света, но всичко ми се вижда мрачно и едва потискам отвращението си от всичко и всеки.