– Бързо, към рова! – обръщам се аз към Бен Хаду, като преценявам, че шансовете ни срещу лъвовете на твърда земя са далеч по-нищожни, отколкото в опасната вода.
Отчаянието му дава сили: хукваме заедно през ямата, като придържам ръката на Калайджията. Успяваме да се доберем до рова, преди лъвовете да са приключили стълкновението си заради съветника, двамата с Рафик започваме да се катерим по желязната ограда, а аз поемам риска да се извърна и виждам как Бен Хаду плиска вода и крещи срещу една устремена лъвица, която се е осмелила да влезе във водата.
– Не мога да плувам! – крещи той.
Рафик изсъсква:
– Лошо ти се пише тогава.
После се покатерва бързо по желязната ограда, прехвърля се през шиповете на върха ѝ и пада от другата страна, изподран и окървавен, но цял.
Известно време се колебая. Бих могъл да се спася лесно, както направи Рафик; но гледката на разкъсания от лъвовете Каид Шариф се е запечатала в съзнанието ми с цялата си жестокост, макар че едва го познавах; с Калайджията съм преживял много повече, при все че невинаги съм го харесвал. Как бих могъл да живея със съзнанието, че съм го оставил да умре в челюстите на лъвицата? Освен това само преди час ми се искаше да съм умрял. В този момент, колкото и да е странно, осъзнавам, че бих предпочел да живея, макар и без Белия лебед. Поемам дълбоко въздух и призовавам духа на Сенуфо, желязната си маска.
Не успях да довърша докрай ритуала Поро за встъпване в тайното мъжко братство, което учи младежите на мъдростта на Сенуфо, на сила и отговорност, тъй като бях пленен в същата година, когато започнах да изучавам ритуалите ни. Но бях изпълнявал племенния боен танц и опознах силата му. В нашата култура маската служи за борба със злото, без значение дали на този свят, или в отвъдния; с естественото или свръхестественото. Понякога маската е просто щит, гладка раковина, която да отблъсква злото; но може да бъде също и израз на невероятна агресивност. Извиквам в съзнанието си мощните челюсти на крокодила, зъбите на хиената, на които нищо не може да устои, прибавям и бивните на африканския глиган и рогата на мускусния бик; а между тях слагам и хамелеона, създанието на промените. Най-накрая си представям армия от мравки, която напредва по маската с неумолима решимост. Хвърлям се с ръмжане обратно във водата и освобождавам цялото количество гняв и ярост, които някога са прониквали през маската. Тя вече не е второто ми лице, превърнала се е в мое собствено. Вече не съм Нус-Нус, петдесет на петдесет, евнух, роб; името ми е Акуджи. Аз съм нежив, но буден.
Лъвицата ме оглежда несигурно. После сбърчва муцуна и показва огромните си зъби: но това е по-скоро страх, отколкото проява на враждебност. След няколко ужасно напрегнати секунди тя се оттегля със силно плискане на водата и се покатерва обратно на твърдата земя, за да се присъедини към угощението на останалите.
Бен Хаду се взира безмълвно в мен. Не мога да си представя какво вижда, защото изведнъж не ме е грижа за това. Не мисля, просто действам и това действие ме изгаря с някаква простота и чистота, дава ми прилив на удовлетворение и сила, които като че ли насочвам срещу всички врагове в живота ми, предишни и сегашни. Сграбчвам робата на Калайджията и безцеремонно го дръпвам зад себе си, измъкваме се от водата и се изправяме пред металната ограда. Изведнъж около нея се скупчват стражи – четирима или петима, въоръжени с копия и мечове. "Значи така – мисля си, – ако лъвовете не ни убият, бухарите са тук, за да се уверят, че няма да избегнем наказанието, ще ни бутнат обратно в ямата." Но те поемат Бен Хаду и го изваждат навън; след това се връщат за мен.
Държат се с нас уважително, сякаш сме скъпи гости на султана, които по някакво ужасно стечение на обстоятелствата са попаднали сред лъвовете.