38
Свободата на Самир Рафик не продължи дълго. Точно обратното, заради егоистичното му бягство от ямата с лъвовете султанът нареди да бъде измъчван. Оставен на милостта на Фарук, той призна, че обвиненията срещу Каид Мохамед бен Хаду и мен в качеството ми на негов заместник са лъжа.
При все че Калайджията наистина поръча да му направят портрет в Лондон. Два пъти.
И взе една от прислужниците в двореца за своя съпруга.
А аз опитах вино и ейл по време на престоя ни в Англия.
Разбира се, най-бруталното ми деяние беше, че откраднах сина на султана и го дадох на английския крал. Но лишен от всякакви доказателства, Рафик, изглежда, решава да не споменава за това обвинение.
Не е имало обаче разврат и пиянски оргии, както свидетелства при ареста ни, и останалите членове на делегацията решават да застанат на страната на Бен Хаду вместо на осъдения на изтезание, щом виждат накъде вървят нещата.
По време на изтънчените процедури на Фарук племенникът на великия везир би се заклел във всичко и точно това прави. Чувам, че бил признал най-различни престъпления, в това число и убийството на билкаря Сиди Кабур, за което твърди, че било замислено от Абделазиз с цел да отстрани Зидана и отровното ѝ потомство и донякъде провокирано от копнежа на чичо му да ме затвори в къщата си като негов любовник. Но тъй като нищо от това няма връзка със заповедите на султана да бъде получена информация, свързана с делегацията в Лондон, признанията му са принизени до безсмислено бръщолевене и човекът, който ми го казва, се извинява, че повтаря тези глупости.
Рафик умира не след дълго.
Бен Хаду е възстановен на длъжност първи министър на Исмаил. Аз съм награден със свобода. (Щом най-накрая свалям сребърната робска обица, чувствам главата си странно лека, нестабилна. Хвърлям я в рова – струва ми се подходящо място за това.) Мисля, че в момента, в който в мен се всели племенният боен дух, султанът е видял нещо в израза ми, което го е накарало да реши, че не иска да бъда негов писар, нито Пазител на дневника, нито пък да му нося чехлите. Вместо това ме назначи за главен офицер на бухарите и ме изпрати във Фес.
Точно там четири месеца по-късно получавам съобщение от султанката Зидана. Куриерът пристъпва от крак на крак в очакване на отговор. Целият е покрит с прахоляк, дори не е имал време да се измие.
– Кажи на господарката си, че ще дойда след три дни – казвам. Отсрочката не го радва, но вече съм свободен човек и Зидана не упражнява същия контрол над мен както преди. Наблюдавам го как си тръгва и съм угнетен, нямам желание да зърна Мекнес никога повече в живота си. Дори само като си помисля за харема, изпълвам се с гняв, с изгаряща ярост заради погубения живот на Алис и нямам желание да виждам жената, която толкова дълго копнееше тя да се разболее, а накрая може и да ѝ е помогнала. Но съм дал обещание на приятел и то трябва да бъде почетено.
Ето защо на следващия ден отивам да посетя алхимика Натаниъл Дрейкот. Откривам го на верандата, граничеща с вътрешния двор на къщата на Бен Хаду, да дестилира някаква гъста оранжева течност. Поздравявам го, той ме поглежда през очилата си, облечен в необичайна униформа и без съмнение с променен външен вид.
– Скъпи мой, Нус-Нус...
– Моля те, наричай ме Акуджи. Отървах се от старото си име.
Той примигва.
– Акуджи. – Изрича бавно, а после си го повтаря. – Доста необичайно. Не бива да забравям да го съобщя на Елайъс следващия път, когато му пиша. Ето, опитай това. – Поднася ми лъжица от течността. – Това е масло, изцедено от плодовете на древни дървета, които растат естествено единствено в югоизточните райони на тази страна или поне така ми казаха.
Усещам маслото хлъзгаво на езика си и има лек привкус на ядки. Докато го вкусвам, от джамията Карауийн прозвучава приканването към молитва, кънти из целия опасан със стени град и само след миг е последвано от стотици други мюезини. Звукът е неземен: макар да съм тук вече от няколко месеца, още не съм му свикнал. Той ли е причината за това необичайно усещане, докато преглъщам маслото?
Натаниъл се усмихва и щом заглъхват и последните звуци, казва:
– Обикновените хора наричат това вещество "арган" или може би това е името на дървото. Арабският ми става все по-добър, но мисля, че тази дума е берберска. Селяните събират непреработената сърцевина на плода, след като е бил изяден от козите им, и започват изключително дълготраен процес на печене и пресоване. След това използват произведеното по този начин олио много пестеливо при готвенето, тъй като е много вкусно; но аз имам причина да вярвам, че след като е дестилирано ѝ рафинирано, може да има едва ли не магически способности – за кожата, храносмилането, а също и в борбата срещу стареенето – може да се окаже по-чудодейно дори от Primum ens Melissae.