– Лудата англичанка? Да не си се объркал, вече не Нус-Нус? Белия лебед не е мъртва, просто полудя и беше отпратена.
– Но Макарим ми каза...
Насилвам се да си припомня онзи ужасен момент при колонадата със слънцето, приличащо между пиластрите и дългата пътечка от мравки, поели към вътрешния двор. Какво точно ми каза Макарим? Че имало много жертви на дизентерията – официалното обяснение за отровените от Зидана, – а след това чух името на Алис и престанах да слушам. В очакване на най-лошото бях чул най-лошото и бях повярвал на мига. Нежив, но буден? По-скоро Жив, но идиот. Прекалено съм глупав, за да съм жив.
– Тя е в малкия дворец в края на града. След като момченцето ѝ беше отнето така жестоко, тя напълно полудя горкичката, а Исмаил не можеше да я гледа такава, затова я изпрати там. – Зидана говори, като че ли тя няма никакво участие в "смъртта" на Момо. Вероятно вече и тя самата си е повярвала, че е така.
Изпитвам първична, дива радост, зрънце непоносима надежда и трябва да се извърна, преди Зидана да е забелязала; но черните ѝ очи са втренчени немигащо в мен.
– Видях те между лъвовете – казва тя почти с възхищение. – Видях воина у теб.
Усмихва се и за миг зървам момичето от племето Лоби, което е била някога, преди толкова много време.
Илюзията обаче бързо изчезва. Тя прекосява стаята, взема резбована дървена кутия и я донася до мангала. Изважда от нея малка дебела кукла, накичена с бижута, и още една слаба, със сини мъниста вместо очи: хвърля и двете в огъня, където започват да съскат и димят.
– И двамата са мъртви – заявява изпълнена със задоволство. Вдига трета, цялата бяла, с руса коса от конци. – И тя е все едно мъртва – изрича безстрастно и хвърля и нея в мангала. Най-накрая изважда кукла от черна глина с ококорени бели очи, каквито със сигурност са моите в момента, като си спомням адския отвор в гърдите ѝ и онова, което видях вътре. – Да погледнем ли, дали не са израснали отново? – пита заядливо тя и запретва робата на фигурката. Вижда изражението ми и избухва в смях. – Ах, бедният Акуджи, още е лесно да те подразни човек, също както когато беше робът Нус-Нус. – После хвърля и тази фигурка в огъня.
Малкият дворец е спокойно място, заобиколено от градина, пълна с цитрусови и маслинови дръвчета, а по стените се спуска бугенвилия. Котки се излежават в сенките, присвили спокойно очи. По целия път натам бързам и не спирам да мисля, може би просто е изиграла ролята си прекалено добре. Може наистина да е полудяла. Но после отново се надига бурна радост и поглъща тези черни мисли. След всичко, през което преминахме, не мога да повярвам, че написаното в Книгата на съдбата може да е толкова жестоко.
Мамас ми отваря вратата, облечена с обикновена памучна роба и хиджаб, вижда ми се много пораснала: гледа ме, без да ме разпознае, объркана заради униформата. Щом ѝ се ухилвам, тя изпищява от радост и ме прегръща като дете, а после се опомня и сериозно пита за здравето ми и как съм.
Писъкът е привлякъл внимание, забелязвам раздвижване в сенчестия коридор зад нея и изведнъж някой заговаря:
– Изглеждаш толкова различен... и все пак... все пак си ти!
Мамас навежда глава и се измъква ухилена, оставя ни с Алис да седим дълго един срещу друг, да се гледаме напрегнато, сякаш всеки би могъл да изяде другия. Поемам я в ръцете си и усещам, че е крехка като птиче. Но чувствам и силата ѝ – необикновената ѝ издръжливост и сила.
– Момо е в безопасност, добре е и те чака – изричам най-накрая в косата ѝ.
Тя вдига лице. Мокро е от сълзи. Нус-Нус би се поколебал, но Акуджи вдига ръка, докосва бузата ѝ и нежно ги избърсва. Тя слага ръката си върху моята и я притиска към устата си. Устните ѝ парят на дланта ми, усещам дъха ѝ по кожата си.
– Мислех, че никога няма да се върнеш – промълвява тя и си припомням последния път, когато изрече същите думи, и колко се е променило всичко оттогава.
– Ела с мен в Лондон – казвам, а после долепям устните си до нейните и мълчим дълго.
Епилог
Седмица по-късно се качваме на един от търговските кораби на Даниел ар-Рибати, измъкнали се бързо и анонимно със съвсем малко багаж, писма от господин Дрейкот за Кралското дружество и шишенца, пълни с тайнствения му еликсир. С пълното съзнание, че съм спасил живота му, Бен Хаду ми дава сериозна сума пари, а аз в замяна обещавам да се погрижа новата му съпруга Кейт да бъде безопасно изпратена с кораба на връщане, както и отнасям дълъг колкото ръката ми списък с предмети за къщата във Фес, които да бъдат поръчани от пазарите в Лондон.