Истинската победа не може да принадлежи нито на хората от групата на Хепке, нито на ироничните заядливци-аналитици от кръга на Морис. Истинската победа принадлежи само на тия зад кулисите. Когато подредят нещата така, че хората от кръга на Морис загърбват същността си и направят сплав с хепкевците.
Затова Морис не задаваше никакви въпроси на Фаяни. Всъщност, нямаше нищо неясно.
Мълчаливо й поднесе табла с вкусотии, каквито Фаяни не бе виждала отдавна. Тя се опита да се удържи, но не успя. Преглътна. Морис се усмихна тъжно и й напомни:
— Не яж много наведнъж. Знаеш какво ще ти се случи…
Да, Фаяни много добре знаеше какво би й се случило. Жестоки гърчове и грозна смърт. Стомахът й бе отвикнал да работи за това изтормозено тяло.
Месеците глад отнемат всяка гордост от човека. Той става животно, което мечтае само да яде. Спейки или дремейки, сънува само един сън — как яде, яде, яде…
Гордостта върви след хляба — проста истина.
Фаяни започна да се храни. Макар че й костваше усилие, ядеше бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Глътката вино приятно преряза корема й. Това блаженство може да бъде разбрано истински само от гладувалия векове. Ето, така човек може да придобие усещането, че е живял стотици години — след като с месеци е гладувал.
Не се разсърди на Морис, когато той внимателно, но настойчиво измъкна таблата. Прие като нещо естествено, че я постави в скута си и започна бавно да разресва с пръсти косата й. Някога така я галеше баща й. Преди няколкостотин години. Изпитваше болезнена нужда да бъде галена, да усеща добрата, топла ръка на Морис… И да слуша едва доловимата вътрешна музика.
После топлата и добра ръка започна да мачка леко мускулите около гръбнака. Тялото й постепенно започна да губи тегло и плътност, разтопи се. „Като бучка масло в топла вода съм“ бе последната й мисъл преди да се отдаде на засищането на следващия глад — за човешка ласка. Морис бе това, което трябваше да бъде — добър, силен, източник на тръпка, а после — на отпускащо спокойствие. Не усети границата, почувства, че затъва в съня. Изтръпнала, най-после доволна от безразличния свят.
Ръката на Морис, нежна и топла, я галеше по бузата:
— Хайде мила, ставай! Време е…
Вече се бе облякъл. Бе в сивия си, малко демодиран двуредов костюм. Леко напълнял, но все още строен млад мъж. Ценен специалист в голяма банка с прилична заплата. Добродушен заядливко, който обича да си стои в къщи пред телевизора и да подлага на обстойни анализи всичко, което става по света. Академик, симпатичен на всички, с мека и добра душа.
Когато чувстваше присъствието му край себе си, Фаяни не изпитваще страх. Дори ако е сънувала, че се намира в концлагер. Морис умееше да излъчва спокойствие даже когато светът край него се гърчи. Но тази сутрин усети, че нещата все пак са се променили. Сън е, фантазия някаква, но…
Едва доловимата мелодия най-после се усили. Вивалди. Годишните времена. Пролет. Буря.
Изпрати го до вратата, целунаха се. Той й каза нещо хубаво на ухото — че така, в полупрозрачната нощница го изкушава да се върне в леглото. Тя го шляпна по врата и го избута през вратата. Затвори я.
Облече домашната си рокля на яркочервени цветове и включи кафеварката. Тъкмо се разнесе приятният аромат, входния звънец й изпрати весел акорд. Този мил заплес сигурно пак бе забравил нещо.
Надникна през шпионката. Срещу нея стоеше не милият заплес, а вечно усмихнатият, сладък портиер.
— Добро утро госпожо! Позволих си да се разпиша при получаването на едно препоръчано писмо за вас. Не исках да ви безпокоят толкова рано…
Портиерът се стараеше да изглежда ужасно мил за живеещите в сградата. Особено за жените и младите госпожици. Целуваше галантно ръка. Усмихваше се съпричастно. Търсеше повод да се засмее, макар че смехът му бе като блеене на козел.
Стоеше срещу ужасно милия портиер Хепке и слушаше Вивалди. Италианецът е велик. Умее така неусетно да сменя теми, вариациите му са филигринно сребро, етюдите извират един подир друг, един от друг по-съвършени. Бурята звучеше вече доста силно в ушите й. Започваше да осъзнава границата. Вместо в сив костюм, Морис наистина би могъл да бъде в сива униформа.
Сега ще последва и смяна на ритъма.
Засега — само на музиката…
Не е задължително сънят да е пророчески. Освен ако…
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Двамата се различаваха коренно един от друг. Той бе едър мъж, уверен в себе си, весел. А от нейните големи, семитски очи лъчеше спотаена, красива болка.