Войникът ми каза:
— Аз те съветвам, Ячев, да се подчиниш. Възможно е да те бие, и по-лошо ще стане с тебе… Сега е военно време и дисциплината е строга. За непокорството няма милост. Аз познавам фелдфебел Стамболков: той е един сприхав простак, но много пъргав и изпълнителен. Покори се юнашки на съдбата си и гледай да го не дразниш, а да спечелиш разположението му, за тебе е по-добре.
— Но аз не съм солдатин, аз съм доброволец.
— Не, ти си солдатин сега. В училището минуваше вироглавството, ние биехме учителите си, но тука си под желязна дисциплина, има само едно: изпълнявай и слушай, както правя и аз.
На утрешния ден аз извърших покорно всичките си длъжности на вестовой и се примирих философски с необходимостта. Носих на Стамболкова вода да се мие, ваксах му чизмите, закърпих му копчето и разпраното под мишницата на шинела, пометох канцеларията и даже по заповедта му изчистих цигарето му със сламка. Аз никога не бях вършил тия важни работи и сега сам се чудех на изкуството си в толкова разнообразни занятия. Моето послушание и безропотна подчиненост ми повърнаха, или по-добре спечелиха благосклонността на Стамболкова: той беше пак надмено-повелителен, но не вече тъй груб.
Между това той и тоя ден, и на другия продължаваше да пише на масата. Навел съсредоточено валчеста глава над хартията, погълнат всецяло от работата си, той дълго остаяше замислен, с дълбоката бръчка на челото. Мене ме силно интересуваше въпроса: що пише той. Най-после, като му подавах нещо си, аз фърлих крадишком погледна хартията — и не повярвах очите си: там имаше стихове! Стамболков пишеше някакво стихотворение. Ето занятието, което толкова му поглъщало вниманието и времето!
Аз се одързостих и го попитах смирено:
— Какво пишете, господин фелдфебел?
Той се извърна, погледна ме вторачено, па каза:
— Стихи!
— Какви стихове, господин фелдфебел?
Той тупна дебелата си месеста с къси пръсти ръка по хартията.
— Песня против крал Милана — каза той. — Искам да науча войниците да я пеят, за насърчение… Никаква песен такого рода нямаме… А?
На хартията имаше три куплета само.
Силно ми се искаше да прочета поетическото произведение на фелдфебелевата муза, но не смеех да простра любопитството си по-далеко и отговорих:
— Това е много добро, господин фелдфебел.
— Разумява се, че е добро.
Па зафана да псува с енергически изражения крал Милана, неговото вероломско нападение на земята ни, братската кръв, дето се лее по негова причина.
Той се повече и повече сгорещяваше от собствените си думи.
— И преставь себе: мене ме остаят тука!… Какъв дявол ще търся тука?
И той гневно плюна.
Стамболков се наведе пак над стихотворението и аз тръгнах да се отдалеча.
— Чакай, Ячев! — извика ми той.
Аз се спрях.
— Та какви науки, кажеш, беше свършил? От тия работи отбираш ли? — и той ми посочи хартията пред него.
— Ние учихме и стихотворения, български и руски — отговорих аз.
— Имаше един руски капитан, който писвал стихи… Как го викаха?
И той си затърка енергически челото, за да спомни.
— Лермонтов? — попитах аз.
— Да, Лермонтов! — извика той радостно. — Ти какви негови стихи си чел? Знаеш ли някои? Прочети някои!
На всеки миг Стамболков ставаше по-благ. Поезията ни сближаваше. За да поддържа доброто му настроение, аз издекламирах началото на „Казачья колибельная песень“, едничката, която знаех наизуст:
Лицето на Стамболкова светна от възторг.
— Браво, браво! Вот тебе!… Ти чудесно разбираш от стихи. Тогава чакай да ми предложиш личното си мнение, вот, но да ти прочета товачка, Ячев… това, как сказать, мое собствено дело.
И той ми прочете с напевен глас трите куплета. Те ми направиха впечатление за нещо просто, недодялано, като детински опит по стихотворство, но размерът на стиха беше същия, що имаше Лермонтовата песен. Аз помня само първите стихове:
А това „ой“ римуваше с „бой“.
Стамболков дигна към мене малките си очи, които сега светеха от огъня на вдъхновението.
— Как ги намерваш?
— Хубавички — отговорих, не желаейки, като оскърбя поета, да изгубя приятелството на фелдфебеля.
Той остана доволен.
— И знаеш ли колко мъки имах за сочинението на тия стихи? Но не мога ги доконча, че обаче имам много дела спешни… Слушай, голубчик, седни и напиши останалото — и той стана от стола си, за да седна аз.