— Господин фелдфебеле! Аз не съм поет! Аз не съм писал никога стихотворения, това нещо не е моя работа — казах аз.
— Можеш, можеш! — и той сочеше стола.
Но аз отказвах. Аз наистина никога се не бях опитвал в това изкуство.
Лицето на Стамболкова поизгуби своята благост.
— Във военно време един войник е длъжен всичко да може… Виж мен… Как можа аз?
— Вие имате естествен талант и можете, без да сте учили стихотворения, а аз не съм учил това изкуство.
— А терзилик учил ли си се?
— Не.
— Тогава как можа да ми закърпиш тъй изкусно шинела?…
— Ах, аз не умеех, но понеже заповядахте…
— И сега ти приказвам: седни тука да докончиш останалите стихи — подзе той с решителен тон. Голямата вертикална бръчка пак излезе на челото.
— Не мога, господин фелдфебел!
— Малчать! — изкряска той свирепо и тупна с крак. — Ела по мене!
Аз го последвах.
Дойдохме при отворените врата на другата стая, дето имаше писмен стол, връчи ми ръкописа си и каза с гръмовен глас:
— Давам ти до четири часът срок! Ако не, мисли си! — дръпна вратата и я заключи отвън.
Трябваше няколко минути да се окопитя и да разбера всичката комичност на положението си. Стамболков ми заповядваше да стана поет! Понеже по заповед закърпих дрехата му, аз по заповед трябваше да изкарам докрай и стихотворението му! Против тая фелдфебелска логика никаква друга не бе в сила.
„Быть по сему!“ — рекох си аз усмихнато и седнах при масата да опитам перото си в стихове, както се опитах с иглата, с четката за ваксване, с метлата. Свирепият му поглед, като ме тласна в стаята, не предвещаваше нищо добро и аз побързах да изпълня мисията си до дадения срок.
Както казах, трите куплети бяха нелепи. Но той ми не бе дал право да ги поправям, па и аз ги намерих хубави по-рано, та продължих нататък в техния дух да проклинам и ругая крал Милана. При всичката ми неумелост моите стихове вървяха по-гладки и по-логически. Всеки път, като погледвах в писаното думите „пъклен врагу, ой!“ кисках от смях. Цели два часа работих усилено. Най-после свърших благополучно стихотворната филипика против сръбския крал, която го правеше прах и пепел. Но аз трябваше да стоя в арест още два часа, доде се завърне Стамболков и ми отключи вратата.
— Чети! — каза той важно, когато му обадих, че съм извършил заповедта му.
Той остана възхитен от съчинението ми.
— Браво, браво, Ячев, маладец! Ти от мене по-хубаво си написал.
И сам прочете с глас и въодушевление цялото стихотворение, като махаше с ръка заплашително към Милана.
— Тъй му се пада на тоя подлец! — заключи той. — Сега да те наградя.
И извади из портмонето си шейсет гроша румелийски и ми ги даде.
Подир малко окръшки аз приех цената за сътрудничеството си, понеже бях останал без пари, и му благодарих.
На знака му аз го последвах в канцеларията. Там той се обърна към мене:
— Ти ще ми бъдеш писар! А ти — обърна се той към писаря — ще бъдеш вестовой.
Поезията прочее ме спаси от унизителното положение на вестовой при фелдфебеля. Писарската длъжност ме освободи от долните занятия, които тъй ме възмущаваха, и ми оставяше повече свободно време. При редките срещи с другарите си от гимназията аз обаче криех с каква цена съм спечелил благоволението на Стамболков, от страх да не ми се смеят.
Бяха пристигнали вече известията за отблъсването неприятеля при Сливница. Стамболков ми обяви, че става нужда да „напишем“ ново стихотворение за позора на крал Милана, и съжали, че многото занятия не му оставяха време да го „почне“. Перспективата пак да продължавам и развивам в зле ритмовани редове фелдфебелските идеи ме уплаши и аз издействувах, чрез покровителството на един познат офицерин, да бъда преместен в строя след петдневно служене при Стамболков.
Един празничен ден някои от другарите ми дойдоха засмени и ми честитиха.
— За какво ми честитявате?
— Не се втилявай, де!
И те се кикотеха.
— Поздравляваме те за стихотворението. Кой е знаял, че си бил поет…
Аз се цял изчервих.
— „Ой, ой, ой!“ — смееха се те.
— Не ви разбирам.
Те ми дадоха едно напечатано листо, което продавали хлапаци из улиците с викове: „Песня за крал Милана“.
Още при първия поглед разбрах, че то беше нашето стихотворение. То носеше следньото заглавие:
В същото време чух други хлапаци, че продаваха песента, като си деряха гърлата. Спуснах се при едного и на въпроса ми кой му е дал тия листове, отговори, че сам фелдфебелят Стамболков, като им казал, че десетте пари — цената на песента — са за тях.