Има и други усложнения… например има ли приятели, които биха могли да го пресъживят? Ако да, искате ли да го позволите, или трябва да се погрижите раната да е не само фатална, но и да е невъзможно да се оправи след смъртта? Ако е така, вероятно ще искате да му унищожите мозъка, или поне гръбначния му стълб. Разбира се, това можете да го направите, след като жертвата ви е мъртва или безпомощна, но тези няколко секунди може да се окажат решаващи, между измъкването и мига, в който ви забележат. И докато Империята продължава да се отнася толкова дребнаво към въпроса при какви обстоятелства на един му е позволено да накара друг да ритне петалите, това да не те забележат си остава важен фактор. Свършваш си работата, след което се разкарваш оттам, в идеалния случай без телепорт, защото си напълно безпомощен през двете или трите секунди, докато трае телепортът, а ако извадиш лош късмет, могат не само да те разпознаят, но дори да те проследят.
Ето защо ключът е в това да се погрижиш всички фактори да са на твоя страна… знаеш какъв е обичайният график на жертвата ти, оръжието ти е в готовност, знаеш точно къде ще го направиш и къде ще отидеш, и как ще се отървеш от оръжието на убийството, след като го извършиш.
Ще забележите, че всички тези методи нямат нищо общо със скитането из едно чуждо кралство, без никакво знание нито за местната култура, нито за разположението на нещата, и с намерението да убиеш някой, чиито черти дори не знаеш, да не говорим, че не знаеш доколко разполага с някаква физическа, магическа или божествена защита.
Все още беше нощ и мракът бе значително по-мрачен, отколкото в Адриланка, където тук-там винаги има по някоя светлина, процеждаща се на улицата от по-високите прозорци на жилищата или фенерите на обикалящите стражи на феникс. В Изтока може би щеше да има няколко звезди — мигащи точици светлина, които не могат да се видят в Империята, защото са по-високо от оранжево-червената пелена. Но тук — нищо освен съвсем малките искрици, просветващи от покритите със завеси прозорци високо в двореца, и една тънка резка отпред при входа. Изчакахме там, в самия край на града, няколко дълги и досадни часа. Сградата напуснаха четирима драгари, всички с по един фенер в ръка, а пристигна един. Светлината на третия етаж на сградата угасна и изчакахме още един час. Зачудих се колко ли е часът, но не посмях да направя дори нещо толкова просто, като да дръпна по връзката си към Глобуса.
Върнахме се до скривалището си преди съмване. Повечето от деня изкарах в сън, докато Лойош се грижеше да не ме обезпокои някой, търсеше храна за добавка към осолената кетна и наблюдаваше вместо мен двореца и града. Да, нощем градът беше почти пуст.
След като отново се стъмни, влязох в града, за да разгледам по-отблизо двореца и да видя има ли охрана. Не можах да забележа такава. Огледах за прозорци, забелязах няколко, след което поразгледах наоколо за възможни пътища за бягство. Започваше да ми изглежда по-лесно, отколкото си го бях представял, но бях достатъчно благоразумен и не изпаднах в излишна самонадеяност.
Следващата нощ отново отидох в града, този път за да се промъкна в двореца, за да мога да добия представа за разположението на помещенията. Пратих Лойош отново да огледа сградата, просто в случай, че успее да види или да чуе нещо по-интересно. Върне се и ми донесе, че няма прозорци със спуснати въжени стълби, нито големи врати с табели, гласящи „Вход за убийци — оттук“, и никакви стражи. Зае мястото си на рамото ми и аз пристъпих към входната врата. В подобни случаи съм свикнал да правя малко заклинание, за да видя дали на вратите има някаква магическа защита, но Вийра ме беше предупредила, че тук няма да се получи, а доколкото знаех, то можеше да предупреди някого.
Това бе първият път, в който влизах в дома на някого, за да го убия. В организацията това не се прави. Но тоя не беше в организацията. Като помислиш, беше първият път, в който щях да светвам някой, който не е от нашите. Усещането общо взето беше доста непривично. Дръпнах леко двете крила на портата. Не бяха залостени. Изстенаха тихо, но не изскърцаха. Вътре също беше съвсем тъмно. Рискувах с половин стъпка напред, не се спънах в нищо и много грижливо затворих вратата след себе си. Имах чувството, че съм в някакво голямо помещение, въпреки че не бих могъл да кажа с кое от сетивата си го усетих.