— Не, благодаря. Къде отиваш?
Поклатих глава.
— Няма значение. А ти? Не можеш да се върнеш у дома.
— Не, поне засега. Все едно, тук ми харесва. Барабаненето е много по-примитивно.
Примитивно? Изсмях се, като се сетих за някои познати музиканти, които много щяха да се ядосат, ако го чуеха.
— Е, хайде. Може пак да те срещна някой път.
— Да.
— И, Айбин…
— Да?
— Мисля, че не беше прав за боговете.
— О? Защо?
— Мисля, че когато един бог направи нещо осъдително, то все пак си е осъдително.
— Тогава какво е бог?
— Не знам.
— Може би ще разбереш.
— Да. Може би. Може би ще разбера. Благодаря ти.
Той кимна признателно и отново засвири на балюстрада. Отидох до Йоричкото крило и разбрах, че трябва да почакам около час, докато приключат с бумащината, свързана с освобождаването на Коути. Лошо няма — бездруго трябваше да свърша някои неща. Отдалечих се от двореца и все още радвайки се на липсата на гадене, се телепортирах.
— Не можеш да ми го направиш това — каза Крейгар.
— Вече го направих.
— Няма да преживея и пет минути.
— Вече си го преживявал много по-дълго и не ти е за първи път.
— Онова беше временно. Влад, аз станах джерег, защото не можех да бъда дракон. Роден съм дракон, нали знаеш. И съм се опитвал да заповядвам по време на битка, обаче никой не ме забелязва. Не мога…
— Хората се променят, Крейгар. Ти вече си се променил.
— Но…
— Помисли за парите.
Той спря и каза:
— Вярно.
— Освен това имаш верността на всички, които работят тук. Знаят те и ти вярват. А и имам ли друг избор? Колко предлага в момента организацията за главата ми?
Каза ми и да си призная — впечатлих се.
— Според слуховете — добави той — искат да е моргантско.
— Съвсем логично — отвърнах спокойно, въпреки че потръпнах. Огледах кабинета си. Все още беше пълен с всички мои неща — мишена на стената, дрешника, на който бяха кацнали Лойош и Роуца, тъмните кръгове на бюрото, където обикновено слагах паницата си с клава, стола на колелца, изработен по специално направен от мен модел, и още какво ли не. Беше ми повече дом, отколкото домът ми.
— Изобщо ще можеш ли да се върнеш някога?
— Може би. Но дори и да е възможно, не съм сигурен дали ще го искам. А и да се върна? Можем да измислим нещо или мога да започна някъде другаде.
Той въздъхна.
— Трудно ще се работи тук без Мелестав.
— Мда. И без Пръчките.
Помълчахме няколко мига, от уважение към мъртвите. Все още не можех да мразя Мелестав, а Пръчките значеше много за мен. Мразя да умират приятели.
— Ще мога ли да се свързвам с теб? — попита Крейгар.
— Не.
— Къде отиваш?
— Не знам. Бил съм на изток, на юг е морето. Значи остават север и запад. Вероятно в някоя от тези посоки.
Той се замисли, после каза:
— Какво ще правиш с Южна Адриланка?
— За това не се безпокой. Тази територия ще я уредя по друг начин.
— Е, това поне е нещо.
Огледах отново кабинета си. Толкова много от живота си оставях в тази стая. Лойош прелетя до Крейгар, близна го по ухото и кацна на дясното ми рамо. Роуца кацна на лявото. Станах.
— О, и Крейгар, предай моето сбогом на Кийра Крадлата. Кажи й, че още съм й длъжник. От друга страна, очаквам, че ще може да ме намери, когато поиска.
— Ще й кажа.
— Благодаря ти. И късмет.
Телепортирах се.
Беше като репетиция на пиеса; все едно че режисьорът ми беше казал: „Направи онова парче, където се срещате на стъпалата на Йоричкото крило, само че този път го направи с повече хъс“. Този път тя ме прегърна силно, сякаш го правеше искрено. Аз също я прегърнах и се зачудих защо не реагирам по-силно. Лойош и Роуца хвърчаха наоколо и ни гледаха много внимателно.
— Разкажи ми — каза тя.
Стояхме там, сами на пустото стълбище. Вечерта бавно и усилено запълваше ъглите на двореца. Започнах. Разказах й всичко и докато го правех, се чудех на спокойния глас на този говорител, разказващ за революция, за убийства и интриги все едно, че няма нищо общо с всичко това. „Какво ли изпитва сега?“ — чудех се. Съжалявах, че не бяха намерили някой друг за ролята, някой по-способен да изрази чувство. А може би точно това беше ефектът, желан от режисьора, ако не и от сценариста.
Когато свърших, тя ме пусна, избута ме от себе си и ме погледна втренчено.
— Те ще те убият.
— Не мисля.
— Какво ще ги спре?
— Имам план.
— Кажи ми.
— Първо ти ми кажи — връщаш ли се при мен?
Тя не извърна очи, както очаквах. Вместо това ме изгледа внимателно, както човек поглежда някой непознат, чието настроение или мислене иска да прочете на лицето му. Не каза нищо, което според мен беше отговор. Но аз го облякох в думи.