Харлан Елисън
Феникс
Погребах Таб в плитък гроб под пълзящи червеникави пясъци. Гробът едва ли можеше да го предпази от нощните хищници — ще намерят тялото и ще го разкъсат, но все пак се чувствах доволен. В началото не можех да търпя Марга и животното до нея, мъжа й, затова трябваше да сложа голяма част от багажа на Таб в моята раница. Трудно понасях тъпанарските им мутри, но само десет мили по тази отвратителна пустиня направиха невъзможното възможно. Те знаят същото, което и аз, значи трябва да се държим заедно. Това е единственият шанс да оцелеем.
Слънцето виси отгоре като гигантско око, пронизано от остри пламтящи остриета, а кръвта от него обагря пустинята в червено. Противно на всякаква логика, прииска ми се кафе. И вода. Искам и вода. И лимонада. Чаша лимонада с лед. Също сладолед. Може и на клечка. Главата ми трепери… Започват халюцинациите. Червени пясъци — но това е невъзможно! Пясъкът може да е жълт, кафяв, сив. Пясъкът не може да е червен. Ако, разбира се, не гледаш право в слънцето и то да залее с кръв целия свят…
Предпочитам да съм в университета. До моя кабинет има фонтанче със студена вода. Точно това ми липсва. Помня го прекрасно. Прохладата на алуминия, натискането на педалчето, струята вода… О, Господи, не мога да мисля за нищо друго, освен за тази прекрасна студена вода!
За какъв дявол съм тук?!
Търся легендата.
Легендата вече ми струва всички спестявания. Всички бели пари за черни дни. Но това не е черният ден, това просто е безумие. Безумие, което вече отне живота на моя приятел и партньор Таб… Смърт от топлинен удар. Тежко дишане, изпъкнали очи, увиснал език, обгорено лице и подпухнали вени на слепоочията… Опитвам се да не мисля за това, но не мога да мисля за нищо друго. Виждам само неговото лице. Виси във въздуха пред мен като демон на пъкъла, мъртво лице, което аз засипах с червеникав пясък. И го изоставих на прищевките на нощните хищници.
— Ще спрем ли по някое време?
Обръщам се и виждам мъжа на Марга. Искам да го забравя. Този тъп и безволев боклук с дълги прави коси, по които се стича пот. Отмахва глава и те се свиват послушно зад ушите му. Казва се Курт, или Кларк, или дявол знае как. Не искам да знам. Не искам да го виждам върху нея в прохладата на бели постели в стая с ръмжащи климатици, как телата им се сплитат страстно… Не искам да знам нищо за това нищожество. Но ето — тътри се на десет крачки подире ми. Сгънат почти надве под тежестта на раницата.
— Скоро ще спрем — казвам и продължавам да крача.
Под укритието на причудливи скали насред безжизненото нищо слагаме преносима химическа печка и Марга прави вечеря. Безвкусно изсъхнало месо, отвратителна храна за подобни условия. Още едно доказателство за глупостта на нейното говедо. Дъвча, дъвча и ми се иска да втъкна това месо в ушите му. За десерт — нещо като кифла. И малко вода. Последната вода. Чакам онази свиня да предложи да преварим собствената си пикня, но той не знае за тази възможност.
— И какво ще правим утре? — хрипти той.
Не отвръщам.
— Яж, Грант — казва Марга, без да вдигне глава. Знае, че трудно се сдържам. И защо крие от него, че се познаваме отпреди? Защо непрекъснато мълчи? Колко може да продължава това?
— Не, аз настоявам да знам! — изтърсва онзи паразит. Говори като капризно бебе. — Ти ни докара тук. И трябва да ни изведеш!
Изобщо не му обръщам внимание. На вкус кифлата наподобява на варова замазка.
Подлецът ми втъква в гърдите празната консервена кутия.
— Отговори ми!
Нахвърлям се отгоре му и притискам гърлото му с коляно.
— Слушай, сополанко! — Не разпознавам собствения си глас. — Престани да ми дуднеш в ушите! Остави ме на мира. Ако се върнем с победа, ще кажеш, че ти си организирал всичко това. А ако пукнем тук, ще ме обвиняваш. Вече знаем какво ни чака, затова си затваряй човката. Яж си кифлата, лежи там, ако щеш — умирай, но повече нито дума, за да не ти прережа гърлото!
Не зная дали ме разбра. Почти бях откачил от ярост, омраза и горещина.
Марга ме издърпва.
Връщам се на мястото си и гледам звездите. Няма звезди. Нощ, неподходяща за звезди.
Подир няколко часа тя сяда до мен. Не спя, въпреки пронизващия студ и възможността да се вмъкна в спалния чувал с отопление. Искам студа — да охлади омразата ми, да снижи убийствената температура на гнева ми. Седи до мен и се опитва в тъмното да разбере дали очите ми са отворени. Затова ги отварям и казвам:
— Какво искаш?
— Искам да поговоря с теб, Ред.
— За какво?
— За утре.
— Няма какво да говорим. Или ще стигнем, или не.
— Той е изплашен. Ти трябва…
— Нищо не трябва. Не чакай от мен благородството, което липсва в мъжа ти.