Но още в самото начало на атаката въздухът странно се раздвижи и някаква огромна тежест се стовари със сила между раменете му. Той се просна по лице и огромни криви нокти се забиха с агонизираща болка в плътта му. Гърчейки се отчаяно под нападателя си, той изви глава назад и погледна в лицето на кошмара и лудостта. Над него се бе надвесило огромно и черно нещо, което не можеше да е родено в света на хората. Големи зъби, по които се стичаше слюнка, се приближаваха към гърлото му и под блясъка на жълтите му очи той се сви така както крехко растение се свива от убийствения вятър.
Отвратителността на лицето надхвърляше всяко подобие с животинското. Можеше да бъде лице на древна, злокобна мумия, съживена с демоничен живот. Разширените очи на престъпника съзряха в последния момент преди лудостта да се спусне над съзнанието му някаква прилика на роба Тот-Амон с тези кошмарни черти. Едва сега циничната философия на Аскаланте го изостави и в мига преди страхотните зъби да се забият в него той нададе жалостив вик и издъхна.
Конан отърси капките кръв от очите си и остана вцепенен. Първоначално му се бе сторило, че някакво голямо черно куче се е надвесило над изкривеното тяло на Аскаланте. Но когато зрението му се изчисти той видя, че това не е нито куче, нито маймуна.
С вик, който проехтя като предсмъртния писък на Аскаланте, той се отблъсна от стената и посрещна скочилото насреща му ужасно същество с всичката отчаяна сила, която събудените му към действие нерви успяха да вложат в замаха на секирата. Оръжието отскочи от скосения череп, който би трябвало за разцепи и кралят бе отхвърлен през половината стая от удара на гигантското тяло.
Лигавите челюсти се затвориха върху ръката, която Конан вдигна за да запази гърлото си, но чудовището не направи опит да я захапе в мъртва хватка. То впи злобен поглед над обезобразената ръка в очите на краля, в които започна да се появява ужас, подобен на онзи в мъртвите очи на Аскаланте. Конан почувствува как душата му настръхва и започва да напуска тялото, привличана към жълтите кладенци на космическия ужас, който започваше да запълва пространството около него и да всмуква в себе си всичкия живот и разум. Очите нарастваха, ставаха гигантски и в тях кимериецът долови реалността на всички отвратителни страхове, които дебнат в онзи външен свят на тъмна безформена празнота. Той отвори кървавите си устни за да изрази своята омраза и отвращение, но от гърлото му се изтръгна само сух дрезгав звук.
Все пак ужасът, който бе парализирал и унищожил Аскаланте, събуди в Конан някаква отчаяна ярост, подобна на лудост. С вулканичен гърч на цялото си тяло, той се хвърли назад, без да обръща внимание на агонизиращата болка в разкъсаната си ръка, като влачеше тялото на чудовището след себе си. В този момент отметнатата му ръка се удари в нещо, което замъгленото му съзнание разпозна, че е дръжката на счупения меч. Той я сграбчи инстинктивно и с всичката сила на нерви и мишци нанесе с нея удар като с кинжал. Пречупеното острие потъна дълбоко и неочаквано ръката на Конан беше освободена, защото ужасната уста зейна в агония. Кралят бе захвърлен встрани и подпрян на една ръка, той видя замаян ужасните конвулсии на чудовището и мощната гъста струя кръв, бликаща от широката рана, направена от острието. И докато наблюдаваше, конвулсиите затихнаха и съществото остана да лежи потрепвайки спазматично вперило нагоре погледа на мъртвите си очи. Конан примигна и отново отърси кръвта от очите си, защото му се стори, че нещото се разтапя и разпада в слузеста маса.
Изведнъж ушите му доловиха гласове, малко след което стаята се напълни с най-сетне разбудилите се служители на двореца — рицари, благородници, дами, оръжейници, съветници — които трескаво бърбореха, викаха и си пречеха един на друг. Появиха се и Черните дракони, подивели от ярост, проклинащи и ядосани, с ръце на мечовете и чуждоезични ругатни в устата. Младия офицер, отговорен за охраната пред вратата не можеше да бъде видян никъде, макар да бе търсен вече сериозно по-късно.
— Громел! Волмана! Риналдо! — възкликна Публий, висш сановник, като кършеше дебелите си ръце над труповете. — Каква черна измяна! О, как ще ми затанцуват някои след това. Извикайте охраната!
— Охраната е тук, стари глупако! — отсече Калантидес, командира на Черните дракони, забравяйки за момент сана на Публий. — По-добре спри да се вайкаш и ни помогни да превържем раните на краля. Иначе ще умре от загуба на кръв.
— Да, да! — извика Публий, който беше човек по-склонен да планира, отколкото да действува. — Трябва да му превържем раните. Да повикат всички лекари в двореца! О, боже, какъв позор за града! Да не са те убили съвсем?