— Защо мрази той Конан?
— Поетите винаги ненавиждат онези, които са на власт. За тях перфектното винаги лежи зад последния ъгъл или може би зад следващия. Те бягат от настоящето в блян по миналото или бъдещето. Риналдо е един пламтящ факел от идеализъм, запален, както той си въобразява, за да събори тирана и освободи хората. Що се отнася до мен… е, допреди няколко месеца нямах други амбиции освен да ограбвам керваните до края на живота си, но сега усещам, че старите мечти са се събудили. Конан ще умре, Дион ще се качи на трона. После той също ще умре. Един по един всички, които ми се противопоставят ще умрат: от огън, от стомана или от онези смъртоносни вина, които ти така добре приготвяш. Аскаланте, Крал на Аквилония! Как ти звучи?
Стигиецът сви широките си рамене:
— Имаше време — каза той с нескривана горчивина, — когато и аз имах своите амбиции, в сравнение с които твоите са евтини и детински. Колко ниско съм паднал! Старите ми наставници и съперници наистина не биха повярвали на очите си, ако можеха да видят Тот-Амон, служителя на Пръстена да обслужва като някакъв роб един чуждоземец, при това обявен извън закона и да помага на дребните амбиции на барони и крале!
— Ти заложи на магии и мумии — отговори Аскаланте безгрижно. — Аз залагам на моята съобразителност и на моя меч.
— Разумът и меча са сламки срещу мъдростта на Мрака — изръмжа стигиецът и черните му очи блеснаха със заплашителен пламък. — Ако не бях загубил Пръстена, ролите ни щяха да бъдат разменени.
— Както и да е — отговори престъпникът нетърпеливо, — по гърба ти носиш следи от моя бич и най-вероятно ще продължаваш да ги носиш.
— Не бъди толкова сигурен! — зверската злоба на стигиеца проблясна с червени огънчета в очите му. — Някой ден, по някакъв начин аз отново ще намеря Пръстена и когато това стане, кълна се в змийските зъби на Сет, ти ще си платиш …
Разгневеният аквилонец рипна и тежко го удари през устата. Тот залитна и от устните му потече кръв.
— Ставаш прекалено нагъл, куче — изрева изгнаникът. — Бъди по-предпазлив, аз все още съм ти господар и знам твоята черна тайна. Хайде, качи се на покрива и извикай, че Аскаланте е в града и заговорничи срещу краля… ако смееш.
— Не смея — прошепна стигиецът, избърсвайки кръвта от устните си.
— Не смееш, разбира се — поусмихна се Аскаланте. — Защото ако аз умра в резултат на измама или предателство, един отшелник в южната пустиня ще научи и ще разчупи печата на манускрипта, който оставих при него. И като го прочете, ще се пръсне слух в Стигия, а в полунощ от юг ще задуха вятър. И къде ще скриеш главата си ти, Тот-Амон?
Робът потръпна и тъмното му лице стана пепелявосиво.
— Достатъчно! — безапелационно смени темата Аскаланте — Имам работа за тебе. Нямам доверие в Дион. Наредих му да се отправи към имението си извън града и да остане там, докато не свършим работата си тази вечер. Дебелият глупак така и не съумя да скрие безпокойството си пред краля днес. Последвай го на кон и ако не го настигнеш по пътя, продължи до имението му и остани с него там, докато не изпратим за него. Не го изпускай от погледа си. Той се е побъркал от страх и може да хукне нанякъде… може дори да се върне при Конан и да му разкрие заговора, с надежда, че така ще спаси кожата си. Върви!
Робът се поклони, прикривайки омразата в очите си и постъпи както му бе наредено. Аскаланте се обърна отново към чашата си с вино. Над върховете на кулите се надигаше утро, алено като кръв.
2
Стаята беше голяма и богато украсена с пищни гоблени по лъскавите панели на стените, дебели килими на пода и висок таван, по който имаше изкусна резба и сребърни орнаменти. Зад маса от слонова кост, позлатена по ръбовете, седеше мъж, чийто широки рамене и обветрено лице не подхождаха на луксозната обстановка. Той изглеждаше повече част от слънцето, ветровете и планините. И найлекото му помръдване издаваше стоманени мускули, ясна глава и координацията на един роден войн. Нямаше никаква поза или пресметливост в действията му. Той или беше в абсолютен покой — но застивайки като бронзова статуя — или бе в действие, но не с припряни нервни движения, а с котешка пъргавина и бързина, която замъгляваше погледа, опитал се да го проследи.