— Край, Аскаланте, дотук! — прошепна стигиецът, очите на който блестяха с червена светлина като на вампир. Изправяйки се, той взе шепа съсирена кръв от локвата, в която лежеше жертвата му и я разтри върху очите на змията от пръстена, така че жълтите искри в тях бяха покрити от аленочервена маска.
— Затвори очи, тайнствен змей — прошепна той напевно с вледеняващ душата шепот. — Затвори очите си за лунната светлина и ги отвори в тъмните простори! Какво виждаш, о, змей на Сет? Кого ще призовеш от дълбините на Нощта? Чия сянка пада върху помръкващата светлина? Повикай го при мене, змей на Сет!
Той започна за поглажда люспите на змията с особени кръгови движения на пръстите си, при което те се връщаха в точката от която тръгваха, а гласът му затихна още повече, докато произнасяше зловещи имена и тайнствени заклинания, забравени навсякъде, освен в мрачното сърце на Стигия — там, където чудовищни сенки се прокрадват в здрача на гробниците.
Въздухът над него се раздвижи както се разместват водните пластове, когато някакво същество се издига на повърхността. Странен, вледеняващ вятър повя като от отворена врата. Тот почувства нечие присъствие зад гърба си, но не се обърна. Погледът му остана прикован върху осветения от лунната светлина мрамор, върху който играеше полупрозрачна сянка. Той продължаваше заклинанията си, сянката нарастваше, уплътняваше се и накрая се изправи застрашително добила ясни очертания. Формата й приличаше отчасти на гигантска маймуна, но никога по-рано подобна маймуна не бе стъпвала нито по земята, нито дори в Стигия. Но Тот все още не я поглеждаше и вместо това извади от пояса сандал на господаря си, който винаги носеше със слабата надежда, че някога може да го използува с такава цел, и го хвърли зад гърба си.
— Разгледай го добре, робе на Пръстена — възкликна той. — Намери онзи, който го е носил и го унищожи! Погледни го в очите и стъпчи душата му, преди да я откъснеш от гърлото! Убий го! Да, — добави той в сляп изблик на ярост — както и всички, които са с него!
Тот видя как ужасната сянка, отпечатана върху обляната от лунна светлина стена, се навежда и започва да души като някаква отвратителна хрътка. След това грозната глава се надигна и нещото изчезна в нощта като вятър през дърветата. Стигиецът вдигна ръце в луд екстаз, а зъбите и очите му блеснаха под лунната светлина.
Един войник, който охраняваше извън стените, извика изплашено, когато някаква изкривена черна сянка с пламтящи очи прескочи стената покрай него и се втурна като вихрушка. Но тя се загуби толкова бързо, че озадаченият войн така и не разбра дали това беше сън или халюцинация.
4
Останал сам под златния купол на голямата си спалня, крал Конан спеше неспокойно и сънуваше. През въртяща се сива мъгла той дочу странен вик, слаб, далечен и макар да не го разбираше, нещо не му позволяваше да го игнорира. С меч в ръка той тръгна през сивата мъгла, така както човек би вървял през облаци и гласът започна да става по-отчетлив, докато накрая започна да разбира какво му казва — през пропастта на Пространството и Времето някой викаше името му.
Мъглата изтъня и той установи, че се намира в огромен тъмен коридор, като че ли издълбан в плътна черна скала. Нямаше светлина, но по някаква причина можеше ясно да вижда. Подът, тавана и стените бяха излъскани и върху тях бяха изгравирани фигурите на древни герои и полузабравени богове. Той потръпна съзирайки скритите в сянка очертания на безименни величия и осъзна, че човешки крак не бе стъпвал в този коридор от векове.
Пред него се простря широка стълба, изсечена в скалата, а по стените на шахтата можеха да се различат езотерични символи, които бяха толкова древни и неразгадаеми, че кожата на Конан настръхна. В стъпалата беше издълбан отвратителния профил на древния змей Сет, така че на всяко стъпало той поставяше крак върху главата му, какъвто бе древния замисъл, макар това да не го правеше по-спокоен.
Гласът обаче продължаваше да го призовава и накрая, в тъмнината, която нормално би била непроницаема за човешките му очи, той стигна до странна крипта и видя една бяла, белобрада фигура да седи в гробницата. Косата на Конан се изправи и той хвана меча си, но в този момент фигурата заговори със задгробен глас: