Той се хвърли напред, но Конан, разпознавайки го, пречупи меча му с къс, но страшен удар и с открита длан го запрати на пода. Кралят блокира удар на Аскаланте с лявата си ръка и престъпникът едва спаси живота си като се приведе и отскочи от пътя на свистящата секира. Убийците отново се нахвърлиха и секирата на Конан отново звънна и се стовари. Един разбойник се вмъкна зад замаха и се хвърли в краката на краля, но след кратко боричкане с онова, което му се стори че е желязна кула, вдигна поглед навреме за да види падащата секира, но недостатъчно навреме за да я отбягне. В същия момент друг вдигна меча си с две ръце и го стовари върху бронята, защитаваща рамото на Конан. В миг ризницата му плувна в кръв.
Волмана, разбута атакуващите нетърпеливо наляво и надясно от себе си и се хвърли кръвожадно към незащитената глава на Конан. Кралят дълбоко приклекна и мечът отсече кичур от черната му коса. Конан рязко се извъртя и нанесе страничен удар. Секирата се впи в стоманената кираса и Волмана рухна с огромна дупка в лявата си страна.
— Волмана! — задъхан произнесе Конан. — Бих познал това джудже и в ада…
Той се изправи за да посрещне нова бясна атака на Риналдо, който се нахвърляше без да се грижи за защитата си, само с кинжал в ръката. Конан отскочи назад, и вдигна заплашително секирата.
— Риналдо! — гласът му беше пронизителен с нотка на от-чаяние. — Назад! Не мога да убия тебе…
— Умри, тиран! — изкрещя побърканият бард, хвърляйки се с глава напред към краля. Конан задържа удара, който сърцето не му даваше да нанесе до последния момент. Едва когато почувствува ужилването на острието в незащитената от бронята си част от тялото, той удари заслепен от липсата на избор.
Риналдо падна с разцепен череп и Конан отново отскочи към стената, а между пръстите му, които притискаха раната, се просмука кръв.
— Напред сега и до го довършим! — извика Аскаланте.
Конан опря гръб на стената и повдигна секирата. Той представляваше една статуя на непобедимата първична сила — разкрачени крака, наклонена напред глава, едната ръка, опряна на стената за опора, другата вдигнала секирата високо, могъщи релефно очертани мускули, черти на лицето, застинали в яростна маска на смъртта, очи горящи през кръвта, стичаща се върху тях. Хората се сепнаха — те може и да бяха диви, престъпни, безпътни, но все пак от раса, която бе считана за цивилизована, бяха възпитани сред цивилизацията, а срещу тях се бе опълчил варварин — един роден убиец. Те се свиха, защото и умиращият тигър може да посее смърт.
Конан долови колебанието и кръвожадно се усмихна:
— Е, хайде, кой ще умре първи? — запита той през разбитите си окървавени устни.
Аскаланте скочи напред като вълк, с невероятна пъргавина рязко спря и се хвърли на земята за да избегне смъртта, която свистеше пред него. Той трескаво прибра краката си и се изтърколи странично за да се спаси от втория удар, който Конан нанасяше, възстановил равновесието си след неуспеха при първия. Този път секирата се заби дълбоко в пода, близо до отдръпващите се крака на Аскаланте.
Друг отчаян смелчага избра този момент за да атакува и обезсърчените му другари го последваха неохотно. Намерението му бе да убие Конан, докато последният се мъчи да извади секирата си от пода, но преценката му се оказа погрешна. Червената секира отново се вдигна и пак се спусна захвърляйки окървавената карикатура на човек в краката на атакуващите.
В този момент писък на ужас се изтръгна от гърлата на онези, които бяха останали около вратата, защото някаква черна и безформена сянка падна на стената. Всички без Аскаланте се обърнаха при писъка и в следващия миг, виейки като кучета те слепешката изскочиха през вратата като една побесняла тълпа, за да се пръснат из двореца, обезумели от страх.
Аскаланте не погледна към вратата, защото очите му бяха приковани върху ранения крал. Той мислеше, че врявата около него се дължи на разпространилите се новини за нападението срещу краля и че останалите лоялни стражи идват насам, но му се стори странно, че закоравелите му главорези пищят така ужасено в своя бяг. Конан също не погледна към вратата, защото следеше движенията на престъпника с пламтящия поглед на умиращ вълк. Дори в този критичен момент циничната философия на Аскаланте не го изостави.
— Всичко изглежда загубено и най-вече честта — прошепна той. — Обаче кралят умира… и… — Каквато и друга мисъл да бе минала през главата му тя остана неизвестна, защото без да завършва изречението си, той леко се затича към Конан, който в този момент бе принуден да използува здравата си ръка, държала допреди миг секирата, за да избърше кръвта от заслепените си очи.