— Ти трябва да продължиш — твърдо заявих на Дей.
— Ти си луда. — Той сви устни и ни задърпа да вървим по-бързо. — Почти стигнахме.
— Не. — Наведох се по-близо до него, докато продължавахме да си проправяме път през множеството. — Това е единственият ни шанс. Нито един от двама ни няма да успее, ако продължавам да те бавя.
Дей се поколеба, разкъсван от противоречиви чувства. Бяхме се разделяли и преди — сега той се питаше дали някога пак щеше да ме види, ако ме оставеше сама. Но нямахме време да разсъждава дълго по въпроса.
— Не мога да тичам бързо, но мога да се скрия сред тълпата. Повярвай ми.
Той ме сграбчи през кръста, без да ме предупреди, притисна ме силно в прегръдката си и ме целуна страстно по устните. Устните ми пареха. Отвърнах пламенно на целувката му и го погалих по гърба.
— Съжалявам, че не ти повярвах — на един дъх прошепна той. — Скрий се и се пази. Ще се видим скоро. — След това стисна ръката ми и изчезна.
Поех си глътка леденостуден въздух. Размърдай се, Джун. Нямаш време за губене.
Спрях се на място, обърнах се и приклекнах точно в мига, в който войниците стигнаха до мен. Първият дори не забеляза, че съм застанала на пътя му. В един момент тичаше, а в следващия вече го бях спънала и го бях проснала по гръб. Не посмях да се спра и да погледна — вместо това се върнах сред побеснялата тълпа, олюлявайки се, и се запромъквах през хората с наведена глава, докато войниците не останаха далеч зад мен. Не можех да повярвам колко хора се бяха събрали тук. Навсякъде се разразяваха сблъсъци между гражданите и уличната полиция. Над целия този хаос джъмботроните показваха на живо лицето на Андън, което имаше печално изражение — той отправяше апел иззад защитното стъкло.
Изминаха шест минути. Бях само на десетина метра от подножието на Кулата на Конгреса, когато забелязах, че хората около мен бавно са започнали да притихват. Те вече бяха отклонили вниманието си от Андън.
— Там горе! — извика един човек.
Сочеха момче с пламтяща като факел коса, което се беше покатерило на един балкон на Кулата от отсрещната страна на етажа, на който се намираше Андън. Защитното стъкло на балкона отразяваше част от уличната светлина и оттук долу момчето сякаш пламтеше. Затаих дъх и се спрях. Това беше Дей.
Дей
Докато стигна до Кулата на конгреса, бях плувнал в пот. Тялото ми гореше от болка. Заобиколих и отидох до една от стените, които не бяха с лице към главния площад, след което огледах тълпата, докато хората минаваха и в двете посоки и грубо ме избутваха. Навсякъде около нас имаше ослепителни джъмботрони, които показваха абсолютно едно и също — младия Електор, който напразно отправяше молби към хората да се върнат вкъщи, където ще са в безопасност, да се разпръснат, преди нещата да излязат извън контрол. Той се опитваше да ги утеши, като им описваше плановете си за реформиране на републиката, как щеше да отмени Изпитанията и да промени назначенията за работа. Но аз виждах, че тези проклети политически приказки по никакъв начин нямаше да успокоят тълпата. И макар че Андън беше по-възрастен и по-мъдър от мен и Джун, той пропускаше най-същественото.
Хората не му вярваха и не искаха да повярват в него.
Можех да се обзаложа, че Конгресът наблюдаваше с наслада всичко това. Рейзър също. Дали Андън въобще знаеше, че Рейзър беше фигурата зад този заговор? Присвих очи, след което подскочих и се хванах за перваза на втория етаж на окабелената сграда. Опитах се да си внуша, че Джун е зад мен и ме окуражава.
Наистина изглеждаше, че говорителите са свързани по начина, по който Киеде ми беше описала още докато бяхме в Ламар. Наведох се върху перваза точно под покрива, за да огледам жиците. Да. Пренастроени бяха почти по същия начин, по който аз го бях сторил в нощта, когато за първи път срещнах Джун в онази уличка и я бях помолил за лекарство против заразата през системата от говорители. Като изключим, че този път гласът ми нямаше да се чува из малка уличка, а из цялата столица на републиката. Из цялата страна.
Поривите на вятъра щипеха бузите ми, свиреха в ушите ми и ме принуждаваха постоянно да местя краката си. Можех да умра всеки момент. Не беше възможно да разбера дали войниците по покривите нямаше да ме застрелят, преди да достигна до относително безопасната стъклена стена на балкона, която се намираше на няколко десетки метра над останалите от тълпата. Или пък може би щяха да ме разпознаят и нямаше да стрелят.