Катерих се, докато не стигнах до десетия етаж, същия, на който се намираше балконът на Електора, след което приклекнах за секунда и погледнах надолу. Бях се покатерил достатъчно високо — в мига, в който завиех зад ъгъла на тази сграда, всички щяха да ме видят. Множеството беше съсредоточено най-вече от тази страна, главите им бяха вдигнати към Електора и гневно размахваха юмруци. Дори оттук виждах каква голяма част бяха боядисали аленочервена ивица в косите си. Очевидно опитите на републиката да обявят деянието за незаконно не бяха проработили, тъй като всички искаха да го направят.
По краищата на площада уличната полиция и войниците удряха безмилостно с палките си и блъскаха хората с наредените си в редица прозрачни щитове. Изненадах се, че не стреляха. Ръцете ми започнаха да треперят от гняв. Много малко неща бяха по-ужасни от това да видиш стотици републикански войници, облечени в пълно бойно снаряжение и с маски, застанали в непреклонни мрачни редици срещу масата от невъоръжени протестиращи. Прилепих се до стената и си поех няколко глътки студен нощен въздух, полагайки усилия да запазя спокойствие. Опитвах се да не забравям за Джун, брат й и Електора и това, че зад някои от тези скрити зад маски служебни лица на републиката имаше и добри хора, с родители, братя и сестри, деца. Надявах се, че заради Андън все още не бяха отекнали изстрели. Трябва да вярвам в това. Иначе никога нямаше да убедя хората в това, което възнамерявах да кажа.
— Не се страхувай — прошепнах на себе си със затворени очи. — Не можеш да си го позволиш.
След това излязох от сенките, бързо се придвижих по перваза, докато не завих зад ъгъла на сградата, след което скочих върху най-близкия балкон, който намерих. Озовах се с лице към централния площад. Защитното стъкло на балкона свършваше на около половин метър над главата ми, но аз все още усещах как вятърът се процежда отгоре. Свалих си шапката и я хвърлих през перваза. Вятърът я понесе към земята. Косата ми се вееше около мен. Сниших се, усуках една от жиците на говорителя и го вдигнах, сякаш беше мегафон. След това зачаках.
Първоначално никой не ме забеляза. Но скоро едно лице погледна нагоре към мястото, където се намирах, вероятно привлечено от яркия цвят на косата ми, а после още едно и още едно. Оформи се малка група. Тя се разрасна до няколко десетки души, като всички ме сочеха с пръст. Виковете и гневните скандирания под мен започнаха да стихват. Запитах се дали Джун ме вижда. Войниците, наредени по покривите, насочиха оръжията си към мен, но не стреляха. Нямаше как да се отърват от мен в този неудобен, напрегнат танц. Исках да побягна. Да направя това, което винаги правя и което винаги съм правил през последните пет години от живота си. Да избягам, да се скрия в сенките.
Но този път щях да отстоявам позицията си. Беше ми омръзнало да бягам.
Тълпата се смълча, докато все повече и повече глави се вдигаха, за да ме видят. Първоначално чух подозрително дърдорене. Някой дори се изсмя. Това не може да е Дей — представях си аз как си мълвят един на друг. — Някакъв мошеник. Но колкото по-дълго стоях тук, толкова по-шумни ставаха те. Вече всички се бяха обърнали към мен. Очите ми се стрелнаха към мястото, където Андън стоеше на балкона си — дори и той гледаше към мен. Затаих дъх, като се надявах, че няма да реши да заповяда да ме застрелят. Дали беше на моя страна?
Тогава всички започнаха да скандират името ми. Дей! Дей! Дей! Не можех да повярвам на ушите си. Скандиранията им бяха в моя чест, а гласовете им отекваха надолу по квартала и достигаха всяка улица. Стоях неподвижно на място, все още стиснал импровизирания мегафон, без да мога да откъсна очи от тълпата. Повдигнах високоговорителя до устните си.
— Хора на републиката! — извиках аз. — Чувате ли ме?
Думите ми прокънтяха от всеки говорител на площада — доколкото знаех, вероятно от всеки говорител в страната. Това ме стресна. Хората под мен нададоха одобрителни възгласи, от които земята потрепери. Войниците сигурно бяха получили бърза заповед от Конгреса, защото видях как някои от тях вдигнаха по-високо оръжията си. Един самотен куршум изсвистя във въздуха и се заби в стъклото, хвърляйки искри. Не помръднах.
Електорът направи бърз знак на пазачите, които стояха редом с него, и те притиснаха ръка към ушите си и заговориха по микрофоните си. Може би им нареждаше да не ме наранят. Заставих се да повярвам в това.