— Не бих сторил това — извиках аз към посоката, от която беше дошъл самотният куршум. Запази спокойствие. Възгласите на хората се превърнаха в рев. — Не искате да има въстание, нали така, представители на Конгреса?
Дей! Дей! Дей!
— Днес, представители на Конгреса, аз ви поставям ултиматум. — Очите ми се преместиха към джъмботроните. — Вие арестувахте една група патриоти за престъпление, за което сте отговорни вие. Освободете ги. Всеки един от тях. Ако не го направите, ще призова вашия народ да вземе нещата в свои ръце и вие ще получите необходимата ви революция. Но вероятно не тази, на която сте се надявали.
Гражданите нададоха одобрителни викове. Скандиранията продължиха с пламенен тон.
— Хора на републиката. — Те ме аплодираха, докато продължавах. — Чуйте ме. Днес поставям ултиматум пред всички вас.
Скандиранията долу продължиха, докато хората не осъзнаха, че се бях смълчал и те също започнаха да притихват. Приближих високоговорителя още повече.
— Името ми е Дей. — Гласът ми изпълваше въздуха. — Аз се борих със същите неправди, заради които в момента вие сте тук да протестирате. Като вас и аз видях как приятелите и семейството ми умират от ръцете на войници на републиката. — Примигнах, за да пропъдя спомените, които заплашваха да ме връхлетят. — Продължавай. — Гладувах, биха ме и ме унижаваха. Бях измъчван, обиждан и потискан. Живях в бедняшките квартали заедно с вас. Рискувах живота си заради вас. И вие рискувахте живота си заради мен. Ние рискувахме живота си за нашата страна — не за държавата, в която живеем в момента, а за държавата, която се надяваме да имаме. Всички вие, всеки един от вас е герой.
Отговориха ми радостни възгласи, дори докато пазачите отдолу напразно се опитваха да озаптят и арестуват разпръснатите групи от хора, а други войници безуспешно се мъчеха да извадят от строя пренастроената система от говорители. Осъзнах, че Конгресът се страхуваше. Страхуваха се от мен, както винаги досега. Затова продължих — разказах на хората какво се беше случило с майка ми и братята ми и какво бе сполетяло Джун. Разказах им за патриотите и за опита на Сената да убие Андън. Надявах се Рейзър да слуша и да се разтревожи. През цялото време вниманието на тълпата не се отклони дори за миг.
— Вярвате ли ми? — извиках аз.
Тълпата отговори в един глас. Морето от хора и техните проглушителни викове бяха поразителни. Ако майка ми все още бе жива, ако татко и Джон бяха тук, дали в този миг те щяха да са вдигнали усмихнато глави нагоре? Треперейки, си поех дълбоко въздух. Довърши това, за което дойде тук, фокусирах вниманието си върху хората и върху младия Електор. Събрах сили. След това изрекох думите, които никога не бях мислил, че ще кажа.
— Хора на републиката, разпознайте вашия враг. Вашият враг е начинът на живот в републиката, законите и традициите, които ни потискат, правителството, което ни доведе дотук. Покойният Електор. Конгресът. — Вдигнах ръка и посочих Андън. — Но новият Електор… не е ваш враг! — Хората се смълчаха. Погледите им не се откъсваха нито за миг от мен. — Мислите, че Конгресът иска да спре Изпитанията или да помогне на семействата би? Това е лъжа. — Посочих към Андън, когато казах това, и за първи път исках да му се доверя. — Електорът е млад и амбициозен и не е като баща си. Той иска да се бори за вас, точно както аз го правех, но първо ще е нужно да му дадете тази възможност. И ако вие застанете с вашата сила зад него и го подкрепите, той ще подкрепи нас. Той ще промени нещата за нас — стъпка по стъпка. Способен е да построи онази държава, която всички ние се надяваме да имаме. Тази вечер дойдох тук заради всички вас… и заради него. Вярвате ли ми? — Повиших глас: — Хора на републиката, вярвате ли ми?
Мълчание. Последваха отделни скандирания. Присъединиха се още гласове. Хората вдигнаха погледи и юмруци към мен, виковете им бяха непрестанни като вълна на промяната.
— Тогава подкрепете с пълен глас вашия Електор, както го направих аз, и той ще направи същото за вас!
Виковете бяха оглушителни, погълнаха всичко и всички. Младият Електор не откъсваше очи от мен и аз най-сетне осъзнах, че Джун бе права. Не исках да видя как републиката рухва. Исках да видя как се променя.
Джун
Изминаха два дни. Или по-точно, изминаха петдесети два часа и осем минути, откакто Дей се беше покатерил на върха на Кулата на Конгреса и бе обявил подкрепата си за нашия Електор. Когато и да затворех очи, все още го виждах там горе, косата му блестеше като морски фар, озаряващ нощното небе, думите му отекваха ясно и силно из града и страната. Всеки път, когато сънувах, усещах жарта на последната му целувка по устните си, огъня и страха в очите му. Всеки човек в републиката го беше чул в онази нощ. Той върна властта на Андън, а Андън спечели страната и всичко това само с един замах.