Това беше вторият ми ден в болничното отделение, намиращо се в покрайнините на Денвър. Втория следобед, в който Дей не беше до мен. В една стая няколко врати по-надолу той беше подложен на същите тестове, които едновременно щяха да проверят здравословното му състояние и да установят дали от колониите не бяха имплантирали някакви проследяващи устройства в главата му. Всеки миг Дей отново щеше да се срещне с брат си. Лекарят ми беше пристигнал, за да провери как протича възстановяването ми, но нямаше как да извърши прегледа по-дискретно. Всъщност, когато огледах тавана на стаята си, видях поставени охранителни камери във всеки ъгъл, които излъчваха образа ми на живо пред широката публика. Републиката се страхуваше да не даде дори и най-малкия повод на хората да си помислят, че за Дей и мен не се оказваха грижи.
Един монитор на стената ми показваше стаята на Дей. Това беше единствената причина, поради която се съгласих да се отделя от него за толкова дълго време. Искаше ми се да мога да си поговоря с него. Веднага щом приключеха с рентгеновия преглед и останалите изследвания, щях да си сложа микрофон.
— Добро утро, госпожице Ипарис — обърна се към мен моят доктор, докато сестрите поставяха шест сензора по кожата ми.
Измърморих някакъв поздрав в отговор, но вниманието ми остана приковано върху кадрите от камерата, където Дей разговаряше със своя лекар. Ръцете му бяха скръстени непокорно, а изражението му оставаше скептично. От време на време вниманието му се концентрираше върху някакво място от стената, което не можех да видя. Запитах се дали и той ме наблюдаваше през камерите.
Лекарят забеляза какво ме разсейва и изморено отговори на въпроса ми, преди да го задам.
— Скоро ще го видите, госпожице Ипарис. Става ли? Обещавам. Сега знаете каква е процедурата. Затворете очи и си поемете дълбоко въздух.
Потиснах раздразнението си и направих, каквото искаше от мен. Зад клепачите ми примигна светлина, а след това студено изтръпващо усещане се спусна от мозъка ми надолу по гръбнака. Сложиха някаква желирана маска върху устата и носа ми. Винаги трябваше да си напомням да не се паникьосвам по време на тази част на изследването, да се преборя с клаустрофобията и усещането, че се давя. Те просто ми правят изследвания — повтарях си наум аз. Те ме преглеждаха за остатъци от опити за промиване на мозъка от страна на колониите, за психическата ми стабилност и за това дали може или не Електорът — републиката — да ми има пълно доверие. Това беше всичко.
Изминаха часове. Най-накрая всичко приключи и лекарят ми каза, че отново мога да отворя очи.
— Отлично, Ипарис — рече той, докато вписваше нещо в бележника си. — Кашлицата ви може и да продължава, но мисля, че сте преживяла най-тежкия период на болестта. Можете да останете по-дълго, ако желаете — той се усмихна на смръщеното ми от раздразнение лице, — но ако предпочитате да бъдете изписана в новия си апартамент, можем да го уредим още днес. Във всеки случай преславният Електор няма търпение да разговаря с вас, преди да си тръгнете оттук.
— Как е Дей? — попитах. Беше ми трудно да прикрия нетърпението в гласа си. — Кога ще мога да го видя?
Докторът се намръщи.
— Нали току-що го обсъдихме? Дей ще бъде изписан скоро след вас. Първо трябва да се види с брат си.
Внимателно огледах лицето му. Имаше някаква причина лекарят да се колебае точно в този миг — нещо свързано с възстановяването на Дей. Видях едва доловимото помръдване на лицевите мускули на доктора. Той знаеше нещо, за което аз нямах информация.
Лекарят рязко ме върна в реалността. Той остави бележника си настрана, поизправи се и на лицето му разцъфна изкуствена усмивка.
— Ами това е всичко за днес. Утре ще започнем официалното ви интегриране в републиката с новото ви кариерно назначение. Електорът ще пристигне след няколко минути, така че ще имате известно време, за да възвърнете ориентацията си. — След това заедно със сестрите прибра сензорите и машините си и ме оставиха сама.