Идън. Идън е тук.
Изведнъж престана изобщо да ми пука за това какви бяха проклетите резултати от рентгеновата снимка. Идън беше отвън, точно от другата страна на вратата на стаята ми. Лекарят се опита да ми каже нещо, но аз само го избутах, отворих вратата и излязох навън със залитане.
Първоначално не го видях. Имаше твърде много сестри, които обикаляха коридорите. След това забелязах дребна фигура, която полюшваше крака, седнала на една от пейките — кожата на момчето имаше здрав вид, главата му бе покрита с непокорни светлоруси къдрици, а то самото беше облечено в прекалено голяма ученическа униформа и детски обувчици. Изглеждаше по-висок, но може би това се дължеше на факта, че имаше възможност да е по-изправен. Когато се обърна към мен, осъзнах, че носи чифт очила с дебели черни рамки. Очите му бяха светли, млечнолилави, напомнящи ми за малкото момче, което бях видял във влака в онази студена нощ, когато неспирно бе валяла суграшица.
— Идън — извиках пресипнало аз.
Очите му останаха разконцентрирани, но една удивителна усмивка разцъфна на лицето му. Той се изправи и се опита да тръгне към мен, но спря, когато осъзна, че не може да прецени къде точно се намирах.
— Даниел, това ти ли си? — попита той с неуверено заекване.
Изтичах до него, сграбчих го в обятията си и го притиснах силно.
— Да — прошепнах аз. — Аз съм, Даниел.
Идън просто се разплака. Хлипания разтресоха цялото му тяло. Той притисна ръце около врата ми толкова силно, че реших, че никога няма да ме пусне. Поех си дълбоко дъх, за да сдържа собствените си сълзи. Заразата го беше лишила от по-голямата част от зрението му, но той беше тук, жив и здрав, достатъчно силен, за да ходи и да говори. Това ми стигаше.
— Радвам се отново да те видя, хлапе — сподавено рекох аз и разроших косата му с една ръка. — Липсваше ми.
Не зная колко дълго останахме там. Минути? Часове? Но нямаше значение. Времето отминаваше бавно секунда след секунда и аз направих така, че моментът да се удължи колкото може повече. Имах чувството, че прегръщах цялото си семейство. Той беше всичко, което имаше значение за мен. Имах поне него.
Зад себе си чух някой да се изкашля.
— Дей — обади се лекарят. Той се бе облегнал на отворената врата на стаята, лицето му беше мрачно и неясно на флуоресцентната светлина. Нежно пуснах Идън на земята и поставих ръка върху рамото му. — Елате с мен. Ще приключим бързо, обещавам. Аз, ъъъ… — Той се смълча при вида на Идън. — Препоръчвам да оставите брат си тук. Само засега. Уверявам ви, че ще се върнете след няколко минути, след което и двамата ще бъдете откарани в новия ви апартамент.
Останах на място, изпитвайки нежелание да му се доверя.
— Обещавам — отново каза той. — Ако лъжа, ами… вие разполагате с достатъчно власт, за да помолите Електора да ме арестува.
Е, това наистина беше вярно. Изчаках още малко, като дъвчех бузата си от вътрешната страна, след което потупах главата на Идън.
— Ще се върна веднага, става ли? Остани на пейката. Недей да ходиш никъде. Ако някой се опита да те накара да се преместиш, викай. Разбра ли?
Идън избърса носа си с ръка и кимна.
Отведох го до пейката, след което последвах лекаря в стаята. Той затвори вратата с тихо щракване.
— Какво има? — нетърпеливо попитах аз. Погледът ми не можеше да спре да се обръща към вратата, сякаш тя щеше да изчезне, ако не останех нащрек. На стената в ъгъла мониторът на Джун я показваше сама в стаята й.
Но този път лекарят не изглеждаше ядосан. Той натисна един бутон на стената и промълви нещо за изключване на звука на камерите.
— Както казвах, преди да излезете… Като част от тестовете, които ви направихме, ние изследвахме мозъка ви, за да видим дали не е бил обработван от колониите. Не открихме нищо притеснително… но се натъкнахме на нещо друго. — Лекарят се обърна, включи едно малко устройство и посочи към осветения екран на стената. На него имаше показано изображение на мозъка ми. Погледнах смръщено снимката, защото не можех да проумея какво виждам. Лекарят посочи тъмно петно близо до долния край на снимката. — Видяхме това до левия ви хипокамп. Смятаме, че е нещо старо, вероятно от години, и с течение на времето бавно се е влошавало.
Гледах озадачено петното известно време, след което отново се обърнах към лекаря. Струваше ми се незначително, особено когато Идън ме чакаше отвън. Особено когато отново щях да мога да видя Джун.
— И? Какво друго?