Выбрать главу

— Не е нужно да го правиш — измрънка той, като повдигна и отпусна рамене, в опит да свали напрежението.

— Добре — хвърлих му кисела усмивка аз. — Просто ще почакам отвън пред вратата на банята и ще дойда да ти помогна, след като се подхлъзнеш и припаднеш.

— Не — отговори Дей. — Имах предвид, че не е нужно да се присъединяваш към патриотите.

Усмивката ми се изпари.

— Ами нямаме кой знае какъв избор, нали? Рейзър иска и двама ни на борда, иначе въобще няма да ни помогне.

Ръката на Дей докосна моята за секунда, за да ме спре да развързвам обувките му.

— Какво мислиш за плана им?

— За атентата над новия Електор ли? — извърнах се и се концентрирах върху развързването на обувките му, колкото мога по-внимателно. Това бе въпрос, който все още не бях обмисляла, затова го отклоних. — А ти какво мислиш? Имам предвид, че ще ти се наложи да се откажеш от принципа си да избягваш да нараняваш хора. Това сигурно ти е подействало шокиращо.

Изненадах се, когато Дей просто сви рамене.

— Има време и място за всичко. — Гласът му беше студен и по-груб от обикновено. — Никога не съм виждал смисъл да убивам войници на републиката. Тоест мразя ги, но не те са източникът. Те просто се подчиняват на началниците си. Електорът обаче? Не знам. Да се отървем от човека, който ръководи цялата тази проклета система, ми се струва незначителна цена, която да заплатим, за да се започне революция. Не мислиш ли?

Не можех да не почувствам известно възхищение от позицията на Дей. Това, което казваше, наистина звучеше напълно смислено. И все пак се зачудих дали щеше да каже същото преди няколко седмици, преди всичко, което се бе случило със семейството му. Не посмях да спомена за момента, когато бях представена на Андън по време на тържествения бал. По-трудно бе да се примириш да убиеш някого, когото си срещнал лично и на когото си се възхищавал.

— Е, както казах, нямаме избор.

Дей присви устни. Знаеше, че не му казвам това, което наистина си мисля.

— Сигурно ти е трудно да предадеш своя Електор — рече той. Ръцете му останаха отпуснати до тялото.

Аз останах с наведена глава и започнах да свалям обувките му.

Докато ги оставях настрана, Дей отметна куртката си и започна да разкопчава жилетката. Това ми напомни за момента, когато го срещнах за първи път по улиците на Езерния сектор. Тогава той сваляше жилетката си всяка нощ и я даваше на Тес, за да я използва като възглавница. Това бяха случаите, когато бях виждала Дей разсъблечен. Сега той разкопча ризата си и откри останалата част от шията си заедно с част от гърдите. Видях медальона, закачен на врата му — двадесет и пет центовата монета от Съединените щати, която беше покрита с гладък метал от двете страни. В тихата тъмнина на автомотрисата той ми беше разказал как баща му я донесъл вкъщи от бойния фронт. Дей се спря, когато разкопча и последното копче, след което затвори очи. Видях болката, изписана по лицето му, и тази гледка ме накара да се почувствам изтерзана. Най-търсеният престъпник в републиката беше просто момче, което седеше пред мен, неочаквано уязвимо и разкрило всичките си слабости.

Изправих се и се протегнах, за да хвана ризата му. Ръцете ми докоснаха кожата по раменете му. Опитах се да дишам спокойно, а умът ми да бъде бистър и пресметлив. Но докато му помагах да съблече ризата си, а ръцете и гърдите му останаха голи, усетих как логическата ми рамка започна да се размива. Дей бе добре сложен и жилав под дрехите си, кожата му беше изненадващо гладка, като изключим някой и друг белег. Имаше четири избледнели белега по гърдите и кръста, един, който представляваше тънка диагонална линия, спускаща се от лявата ключица до десния таз, както и още една зарастваща рана на ръката. Погледът му се спря върху мен. Трудно бе да опишеш Дей на някой, който никога преди това не го бе виждал — екзотичен, уникален, поразителен. Сега той вече беше много близо, толкова близо, че можех да видя малкия дефект в лявото му око. Диханието му бе топло и учестено. Горещина жегна бузите ми, но аз не се извърнах.

— Заедно сме в това, нали? — прошепна той. — Ти и аз? Ти искаш да си тук, нали?

Във въпросите му се четеше вина.

— Да — отговорих аз. — Аз избрах това.