Джун Ипарис избрана за обучение за позицията на Принцепс.
Трябваше да бъда щастлива, че Дей бе този, който повдигна въпроса. Бях се опитала да намеря добър начин, по който да подходя към темата, а сега не ми се налагаше. И все пак пулсът ми се ускори и аз открих, че се чувствах точно толкова нервна, колкото се опасявах, че ще бъда. Може би той се бе разтревожил, че не споменах за проблема веднага.
— Какво точно вече си дочул? — попитах, когато той дойде и седна до мен. Коляното му нежно се опря до бедрото ми. Дори само от това леко докосване усетих как в стомаха ми започват да пърхат пеперуди. Хвърлих поглед към лицето му, за да видя дали го беше направил нарочно, но устните на Дей бяха опънати в сериозна неловка гримаса, сякаш знаеше накъде щеше да се насочи разговорът, но не искаше да го прави.
— Слуховете говорят, че ще трябва да следиш всяка стъпка на Андън, нали така? Ще се обучаваш, за да станеш принцепс. Вярно ли е всичко това?
Въздъхнах, прегърбих рамене и отпуснах глава в ръцете си. Когато чух Дей да казва тези неща, усетих тежестта на ангажимента, който трябваше да поема. Естествено, че разбирах практичните причини, поради които Андън ме беше избрал за тази позиция — надявах се, че наистина съм човек, който може да помогне при трансформирането на републиката. Цялото ми военно обучение, всичко, което Метиъс някога ми беше казвал — знаех, че ще се справя добре в управлението на републиката. Но…
— Да, всичко е вярно — отвърнах аз, след което бързо добавих: — Това не е предложение за брак — нищо подобно. Това е професионален пост и аз ще бъде една от няколкото кандидати, които ще се борят за позицията. Но това ще означава седмици… месеци, през които няма да ме има. Когато ще бъда далеч… — Далеч от теб — исках да кажа. Но звучеше твърде сантиментално и реших да не довърша изречението си. Вместо това му споделих всички детайли, които минаваха през ума ми. Разказах му за изтощителния график на кандидат-принцепса, как трябваше да планирам всичко, за да мога да имам време да си отдъхна, ако се съгласях да приема предложението, как не бях сигурна каква част от себе си съм готова да отдам на републиката. След известно време осъзнах, че бях започнала да говоря несвързано, но се почувствах добре от това, че свалих тази тежест от гърдите си, че изложих проблемите си пред момчето, което харесвах, че не се опитах да се възпра. Ако някой в моя живот заслужаваше да чуе всичко, то това беше Дей.
— Не зная какво да кажа на Андън — завърших аз. — Той не ме е притискал, но трябва скоро да му дам отговор.
Дей не отвърна. Потокът ми от думи увисна в мълчанието между нас. Не можех да опиша емоцията по лицето му — нещо объркано, нещо изтръгнато от погледа му и разпръснато по пода. Дълбока, тиха тъга, която ме разкъсваше надве. Какво се случваше в главата на Дей? Мислеше ли по същия начин, по който и аз, когато чух предложението за първи път, че Андън ми предлага това, защото се интересува по интимен начин от мен? Дали се чувстваше тъжен, защото това щеше да означава, че ще прекараме десет години, без почти да се виждаме? Гледах го и чаках, опитвах се да предположа какво щеше да каже. Естествено, че идеята нямаше да му хареса, естествено, че щеше да протестира. Аз самата не се чувствах доволна от…
Внезапно Дей проговори.
— Приеми предложението — прошепна той.
Наведох се към него, защото си помислих, че не съм го чула правилно.
— Какво?
Дей внимателно ме огледа. Ръката му леко трепна, сякаш искаше да я вдигне и да докосне бузата ми. Вместо това, тя остана на мястото си.
— Дойдох, за да ти кажа, че трябва да приемеш предложението — тихо повтори той.
Примигнах. Гърлото ме болеше — зрението ми плуваше в мъгла от светлина. Не беше възможно това да е реакцията — очаквах дузина различни отговори от Дей, с изключение на този. Или може би не бях шокирана толкова много от отговора, колкото от начина, по който го беше изрекъл. Сякаш се отказваше. Изгледах го втренчено за миг и се запитах дали не си въобразявам. Но изражението му — тъжно и резервирано — остана непроменено. Извърнах се, преместих се на ръба на дивана и през сковаността, която беше обзела ума ми, успях единствено да се сетя да прошепна:
— Защо?
— А защо не? — попита Дей. Гласът му беше хладен, смачкан като мъртво цвете.
Не разбирах. Може би се изразяваше саркастично. Или може би се готвеше да заяви, че все пак иска да намери начин да бъдем заедно. Но той не добави нищо към отговора си. Защо ме моли да приема това предложение? Мислех, че ще бъде толкова щастлив, когато всичко най-накрая приключеше, че ние можехме да се опитаме отново да водим някакво подобие на нормален живот, каквото и да значеше това. Щеше да е толкова лесно за мен да измисля някакъв компромисен вариант за предложението на Андън или дори напълно да го отхвърля. Защо не ми предложи това? Смятах, че Дей е по-емоционалният от нас двамата.