Когато Рейзър спомена семейството му, Дей отново извърна поглед към тавана. Очите му не се просълзиха, но когато Тес се протегна и сграбчи ръката му, той стисна пръсти в нейните.
— Светът извън републиката не е перфектен, но свободата и възможностите наистина съществуват там, и всичко, което трябва да сторим, е да позволим на тази светлина да грейне над самата република. Страната ни е на ръба — необходима е единствено ръка, която да я побутне. — Рейзър се надигна от стола и посочи гърдите си. — Ние можем да бъдем тази ръка. Чрез революцията републиката ще рухне и заедно с колониите ще я поведем и ще я превърнем в нещо велико. Отново ще бъдем Съединени щати. Хората ще живеят свободно. Дей, малкият ти брат ще отрасне в едно по-добро място. Затова си заслужава да рискуваме живота си. Затова си заслужава да умрем. Не е ли така?
Видях, че думите на Рейзър възбудиха нещо в Дей, успяха да запалят блясък в очите му, който ме изненада със своята яркост.
— Нещо, за което си заслужава да умреш — повтори Дей.
Аз също трябваше да се чувствам развълнувана. Но по някакъв начин, все още мисълта за рухването на републиката ме изпълваше с погнуса. Не зная дали се дължеше на промиване на мозъка — годините, през които републиканската доктрина се бе набивала в съзнанието ми. Усещането обаче остана там заедно с прилива на срам и самоомраза.
Всичко, което някога ми бе близко, беше изчезнало.
Дей
Медикът се появи някъде след полунощ, суетейки се. Тя ме подготви за операцията. Рейзър издърпа някаква маса от всекидневната в една от по-малките спални, където по ъглите бяха складирани кутии с всевъзможни припаси — храна, пирони, кламери, манерки с вода, — имаше всичко, за което можеш да се сетиш. Лекарката и Киеде разпънаха найлонов чаршаф под масата. Завързаха ме за нея с няколко колана. Внимателно приготвиха металните си инструменти. Кракът ми стоеше оголен и кървящ. Джун застана до мен, докато другите извършваха цялата тази процедура, и наблюдаваше лекарката, сякаш надзорът й щеше да гарантира, че жената няма да допусне грешка. Аз нетърпеливо чаках. Всеки миг, който изтичаше, ни приближаваше по-близо до намирането на Идън. Думите на Рейзър ме караха да се вълнувам всеки път, когато се присещах за тях. Не знам… може би трябваше да се присъединя към патриотите преди години.
Тес се движеше из стаята като помощничка на лекарката — сложи си ръкавици, след като се изми, подаваше й медикаменти и съсредоточено наблюдаваше процеса, когато нямаше какво друго да върши. Тя успяваше да стои настрана от Джун. По изражението на Тес можех да отгатна, че бе адски нервна, но не изричаше нито дума. Ние двамата си поприказвахме без особени трудности по време на вечерята, когато тя беше седнала до мен на дивана, но нещо между нас беше различно. Не можех да посоча какво точно. Ако не я познавах достатъчно добре, щях да кажа, че Тес си падаше по мен. Но това бе толкова странна идея, че бързо я пропъдих. Тес, която на практика ми бе като сестра, малкото момиченце сираче от сектор „Нима?“
Като изключим, че тя вече не беше просто малко осиротяло момиче. Сега можех да различа ясно признаците на зрялост по лицето й: по-малко бебешки тлъстинки, високи лицеви скули, очи, които не изглеждаха толкова огромни, колкото си ги спомнях. Зачудих се защо не бях забелязал тези промени преди това. Трябваха ми само няколко седмици раздяла, за да станат очевидни. Сигурно бях тъп като куха лейка, нали?
— Дишай — рече Джун, застанала до мен. Тя изпълни дробовете си с въздух, сякаш за да ми покаже как се прави.
Спрях да мисля за Тес и осъзнах, че бях престанал да си поемам дъх.
— Знаеш ли колко ще отнеме? — попитах Джун.
Тя ме потупа успокоително по ръката, долавяйки напрегнатия ми тон, и това ме накара да се почувствам леко виновен. Ако не бях аз, в този миг тя вече щеше да е на път за колониите.
— Няколко часа. — Джун замлъкна, когато Рейзър дръпна медика настрана.
Сума пари смени собственика си, след което последва ръкостискане. Тес помогна на лекарката да си сложи маска и ми показа вдигнати палци. Джун отново се обърна към мен.
— Защо не ми каза, че си се срещала с Електора преди това? — прошепнах аз. — Винаги говореше за него, сякаш бе напълно непознат.
— Той е напълно непознат — отвърна Джун. Тя изчака известно време, сякаш проверяваше повторно думите си. — Просто не виждах смисъл да ти казвам — не го познавам и нямам никакви конкретни чувства към него.