Отхвърлих похвалата.
— Не се вълнувам чак толкова от гимназията.
— А би трябвало. Поне ще получиш шанс да влезеш. И ако се справяш достатъчно добре, републиката може дори да те запише в колеж и да те вземе на работа в армията. Това е нещо, за което си струва да се вълнуваш, нали?
Внезапно някой започна да блъска силно по входната врата. Подскочих. Джон ме избута зад себе си.
— Кой е? — извика той.
Блъскането стана по-силно и аз покрих с ръце ушите си, за да притъпя шума. Мама влезе във всекидневната, държейки Идън в ръце, и ни попита какво става. Джон пристъпи напред, сякаш за да отвори вратата, но преди да успее да го направи, тя се блъсна и вътре нахлу патрул от въоръжени улични полицаи. Най-отпред стоеше момиче с дълга, тъмна, конска опашка и златист отблясък в черните очи. Името й бе Джун.
— Арестувани сте — заяви тя — за атентат срещу нашия славен Електор.
Джун вдигна пистолета си и застреля Джон. След това застреля мама. Крещях с пълно гърло, ревях толкова силно, че гласните ми струни се скъсаха. Всичко притъмня. Заля ме мощна болка. Сега бях на десет. Отново бях в лабораторията на централната болница на Лос Анджелис, затворен с кой знае колко още други, всички вързани в отделни медицински носилки, заслепени от флуоресцентни светлини. Лекари с маски кръжаха над мен. Присвих очи към тях. Защо ме държат буден? Светлините бях толкова ярки — усещах… бавно умът ми си проправяше път през море от мъгла.
Видях скалпелите в ръцете им. Размениха си смесица от неясни думи. После усетих нещо студено и метално до коляното си, а следващото, което осъзнах, бе как гърбът ми се извива и се опитвам да изкрещя. Не излезе никакъв звук. Исках да им кажа да престанат да режат коляното ми, но тогава нещо прониза тила ми и болката взриви мислите ми. Заслепяваща бяла светлина изпълни зрението ми.
Отворих очи — лежах в мрачно мазе, което бе неприятно топло. Бях жив по някаква налудничава случайност. Болката в коляното ми ме накара да искам да извикам, но знаех, че трябва да бъда тих. Около себе си виждах тъмни фигури — повечето от тях бяха настанени на земята и не се движеха, докато някакви възрастни, облечени в лабораторни манти, се разхождаха наоколо и инспектираха вързопите по пода. Чаках тихо, лежах там и мижах с очи, докато тези, които се разхождаха, не напуснаха помещението. Тогава се изправих на крака и откъснах единия крачол, за да го завържа около кървящия си крак. Лутах се из тъмнината и опипвах стените, докато не открих врата, която водеше навън, след което успях да се довлека до някаква задна уличка. Излязох на светло и този път там беше Джун, спокойна и безстрашна, протегнала хладнокръвно ръка, за да ми помогне.
— Хайде — прошепна тя и ме хвана през кръста. Аз я притиснах близо до себе си.
— Заедно сме в това, нали? Ти и аз? — Излязохме на улицата и оставихме лабораторията на болницата зад гърба си.
Но всички хора по улицата бяха със светлорусите къдрици на Идън, като всеки имаше алено кървава ивица в кичурите коса. Върху всяка врата, която подминахме, имаше изрисуван със спрей голям знак Х. пресечен по средата. Това означаваше, че всички тук бях заразени. С мутирала зараза. Сякаш бродихме с дни из улиците през гъстия като меласа въздух. Търсех къщата на майка ми. В далечината видях искрящите градове на колониите, които ме подканваха с обещания за по-добър свят и по-добър живот. Щях да заведа там Джон, мама и Идън и щяхме най-сетне да бъдем свободни от хватката на републиката.
Най-сетне стигнахме до вратата на майка ми, но когато я отворих, всекидневната беше празна. Тя не беше там. Джон го нямаше. Войниците го застреляха — внезапно си спомних аз. Погледнах встрани, но Джун беше изчезнала и аз бях сам на прага на вратата. Само Идън беше останал… той лежеше в леглото. Когато се приближих достатъчно, за да ме чуе, че се задавам, той отвори очи и протегна ръце към мен.
Но очите му не бяха сини. Те бяха черни, защото ирисите му кървяха.
Напуснах тъмнината много, много бавно. Долната част на врата ми пулсираше по начина, по който се случваше, когато се възстановявах от някое от главоболията си. Осъзнах, че бях сънувал, но всичко, което си спомнях, бе продължаващото усещане за страх, за нещо ужасяващо, което се спотайваше зад заключени врати. Една възглавница бе пъхната под главата ми. Тръбичка излизаше от ръката ми и се спускаше надолу по пода. Всичко бе размазано. Опитах се да избистря зрението си, но виждах само края на едно легло, някакъв килим на пода и момиче, което седеше там, опряло глава върху кревата. Поне си мислех, че е момиче. За миг си въобразих, че може да е Идън, че по някакъв начин патриотите го бяха спасили и довели тук.