Какви точно бяха разликите между Андън и баща му? Какво смяташе той, че трябва да представлява републиката — и в тази връзка, какво мислех аз, че трябва да представлява тя?
Отново намалих звука и се отдръпнах. Недей постоянно да обръщаш внимание на това кой е Андън. Не можех да мисля за него, сякаш бе реален човек — човек, когото трябваше да убия.
Най-накрая, когато първите лъчи на зората започнаха да се промъкват в стаята, Тес излезе от спалнята с новината, че Дей е буден и адекватен.
— В добра кондиция е — обясни тя на Киеде. — В момента е седнал и трябва да може да ходи след няколко часа. — Тогава тя ме видя и усмивката й изчезна. — Хм. Можеш да го видиш, ако искаш.
Киеде леко отвори очи, сви рамене и отново заспа. Усмихнах се на Тес с възможно най-приятелската усмивка, на която бях в състояние, след което си поех дълбоко въздух и се отправих към стаята.
Дей беше подпрян на възглавници и покрит до гърдите с дебело одеяло. Сигурно беше изморен, но все пак ми намигна — мимика, която накара сърцето ми да подскочи. Косата му се беше разпиляла в един бляскав кръг. Няколко огънати кламера лежаха в скута му (бяха взети от кутиите с консумативи в ъгъла — значи беше ставал). Очевидно се опитваше да направи нещо от тях. Изпуснах въздишка на облекчение, когато видях, че не изпитва болка.
— Хей — обадих му се аз. — Радвам се да те видя жив.
— И аз също се радвам, че съм жив — отвърна той. Очите му ме проследиха, докато сядах до него на леглото. — Пропуснах ли нещо, докато бях в безсъзнание?
— Да. Пропусна да чуеш как Киеде хърка на дивана. За човек, който постоянно бяга от закона, това момиче спи наистина дълбоко.
Дей леко се изсмя. Отново се възхитих на доброто му настроение, нещо, което не бях виждала през последните няколко седмици. Погледът ми се насочи към мястото, където одеялото покриваше излекувания крак.
— Как е кракът?
Дей отметна одеялото настрана. Под него, там, където преди се намираше раната му, имаше гладки метални пластини (от стомана и титан). Лекарката също така беше заменила контузеното му коляно с изкуствено и сега почти една трета от крака му беше от метал. Той ми напомняше на войниците, които се връщаха от бойния фронт със своите синтетични ръце, рамена и крака, а местата, където преди бе имало кожа, сега бяха покрити с метал. Лекарката трябва да е била много добре запозната с бойните контузии. Без съмнение офицерските връзки на Рейзър са й помогнали да се сдобие с нещо толкова скъпо, като лечебните мехлеми, които бе приложила на Дей. Подадох му разтворената си длан и той сложи ръка в нея.
— Как го усещаш?
Дей поклати невярващо глава.
— Не усещам нищо. Напълно подвижно и безболезнено. — Палава усмивка премина през лицето му. — Сега ще видиш как наистина мога да се катеря по сгради, скъпа. Дори нямам пукнато коляно, което да ми пречи, а? Какъв чудесен подарък за рождения ден.
— Рожден ден? Не знаех. Честито със закъснение — пожелах му аз с усмивка. Погледът ми се спря върху кламерите, пръснати из скута му. — Какво правиш?
— О! — Дей взе едно от нещата, които майстореше, вещ, която приличаше на метална халка. — Просто убивам времето. — Той я вдигна срещу светлината и хвана ръката ми. Сложи я в дланта ми. — Подарък за теб.
Огледах халката по-обстойно. Беше направена от четири разгънати кламера, които бяха сплетени един в друг в спирала и свързани заедно от край до край, за да оформят мъничък пръстен. Простичко и ясно. Дори артистично. В извивките на метала виждах любов и старание — малките извивки, където пръстите на Дей бяха обработвали метала отново и отново, докато не бе приел правилната форма. Той го беше направил за мен. Надянах го на пръста си и бижуто пасна на място без никакво усилие. Разкошно. Усетих някаква свенливост и изпаднах в пълно мълчание поласкана. Не можех да си спомня кога бе последният път, когато някой сам беше сътворил нещо за мен.
Дей изглеждаше разочарован от реакцията ми, но го прикри с безгрижен смях.
— Зная, че вие, богаташите, имате своите изискани традиции, но в бедняшките сектори годежите и жестовете на привързаност обикновено са такива.
Годежи? Сърцето ми заби ускорено в гърдите. Не можех да не се усмихна.
— С пръстен от кламери?
О, не. Исках думите ми да прозвучат като откровен въпрос, породен от любопитство, но не осъзнах, че въпросът прозвуча саркастично, преди думите да излязат устата ми.