Дей леко се изчерви — веднага се ядосах на себе си за това, че отново сгафих.
— С нещо, което е ръчно изработено — поправи ме той след миг погледът му бе сведен надолу, очевидно смутен, а аз се почувствах ужасно, че бях причината за това. — Съжалявам, изглежда малко глуповато — извини се той с тих глас. — Ще ми се да ти бях направил нещо по-хубаво.
— Не, не — прекъснах го аз, като се опитах да поправя това, което току-що бях изрекла. — Наистина ми харесва. — Прокарах пръсти по мъничкия пръстен, очите ми бяха приковани върху него, за да не ми се налага да срещам погледа на Дей. Дали той си мисли, че смятам пръстена за не много хубав? Кажи нещо, Джун. Каквото и да е. В съзнанието ми изскочиха детайлите. — Напластени, поцинковани стоманени нишки. Това е хубав материал, нали знаеш. По-здрав от сплавите, но все пак се огъва и няма да ръждяса. Материалът е…
Спрях, когато видях смразяващия поглед на Дей.
— Харесва ми — повторих аз. — Идиотски отговор, Джун. Така, както си тръгнала, защо не го фраснеш и в лицето. Смутих се още повече, когато си спомних, че наистина го бях удряла през лицето с пистолет преди това. Романтично.
— Пак заповядай — рече той и напъха няколко от неогънатите кламери в джобовете си.
Настъпи дълга пауза. Не бях сигурна какво искаше да му отвърна, но едва ли желаеше да чуе списък с физическите свойства на кламера. Внезапно се почувствах неуверена в себе си, застанах по-близо и положих глава на гърдите на Дей. Той си пое бързо въздух, сякаш го бях изненадала, след което ме обгърна нежно с ръка. Ето, така е по-добре. Затворих очи. Едната му ръка галеше косата ми, от което кожата по раменете ми настръхна и аз си позволих за един кратък миг да дам воля на въображението си — представих си как той прокарва пръст по брадичката ми и приближава лицето си до моето.
Дей се надвеси над ухото ми.
— Как се чувстваш относно плана? — прошепна той.
Повдигнах рамене и изтласках настрана разочарованието си.
Колко глупаво от моя страна да си представя как целувам Дей в такъв момент.
— Каза ли ти някой какво се очаква да направиш?
— Не. Но съм сигурен, че ще има национално телевизионно излъчване, в което ще съобщят на страната, че още съм жив. От мен се очаква да създавам проблеми, нали? Да докарам хората до лудост? — Дей се изсмя сухо, но лицето му не изглеждаше развеселено. — Мисля, че съм готов на всичко, което ще ме отведе до Идън.
— И аз така мисля — повторих аз.
Тогава той ме изправи, за да застана с лице към него.
— Не знам дали ще ни позволят да общуваме един с друг — каза той. Гласът му стана толкова тих, че едва го чувах. — Планът звучи добре, но ако нещо се обърка…
— Сигурна съм, че ще ме държат под око — прекъснах го аз. — Рейзър е офицер от републиката. Той ще намери начин да ме измъкне, ако нещата започнат да се провалят. Колкото до комуникацията… — Прехапах устни, докато обмислях. — Ще намеря начин.
Дей докосна брадичката ми и ме придърпа по-близо, докато носът му не допря моя.
— Ако нещо се обърка, ако промениш решението си, ако имаш нужда от помощ — изпращаш сигнал, чуваш ли ме?
От думите му ме побиха тръпки по врата.
— Добре — прошепнах аз.
Дей ми кимна леко, след което се отдръпна и се облегна на възглавниците. Изпуснах дъха си.
— Готова ли си? — попита той. Искаше да добави още нещо към изречението си, но не го произнесе. Готова ли си да убиеш Електора?
Усмихнах се пряко волята си.
— Готова, както винаги.
Останахме така още малко, докато светлината, която се процеждаше през прозорците, стана ярка и чухме сутрешната клетва да гърми из града. Най-накрая долових как входната врата се отвори и затвори, а после се разнесе гласът на Рейзър. Звук от стъпки приближаваше спалнята и лидерът на патриотите се подаде, точно когато се поизправих и седнах.
— Как ти е кракът? — попита той Дей. Лицето му, както обикновено, беше спокойно, а очите зад очилата му безизразни.
Дей кимна.
— Добре.
— Отлично. — Рейзър се усмихна състрадателно. — Надявам се, да сте прекарали достатъчно време с вашето момче, госпожице Ипарис. Тръгваме след час.
— Мислех, че лекарката иска кракът ми да е в покой поне… — започна да обяснява Дей.
— Съжалявам — отвърна Рейзър, докато се обръщаше. — Трябва да се качим на този въздушен кораб. Засега недей да си натоварваш крака твърде много.