Секунда по-късно някакъв войник се отдели от тълпата и кимна на Рейзър, а после и на Джун, която поизправи рамене и тръгна след него, изчезвайки обратно сред уличната тълпа. Скри се от поглед просто ей така. Въздъхнах и внезапно почувствах празнота.
Нямаше да я видя отново, преди цялата операция да приключи. Ако всичко минеше добре. Недей да си мислиш подобни неща. Всичко ще мине добре.
Отправихме се навътре заедно с потока останали войници, които влизаха и излизаха от „фараонът“. Вътрешността беше огромна — отвъд главния вход таванът се простираше чак до върха на пирамидата и свършваше при основата на РК Династия, където виждах мънички силуети да се качват на борда му през лабиринт от рампи и пасарелки. Всяка страна на пирамидата беше обградена с редица врати на казарми. На всяка стена имаше дълги табла, върху които се нижеха безкрайни текстове с времената за пристигане и отпътуване. Диагонални асансьори се движеха по всеки от четирите ъгъла на пирамидата.
Тук Рейзър ни остави. Секунда по-рано той вървеше най-отпред, а миг по-късно рязко зави нанякъде из тълпата и се сля с морето от униформи. Киеде продължи да се движи без никакво колебание, но забави ход, за да вървим един до друг. Едва успях да забележа, че устните й се движеха, но гласът й отекваше ясен като бръснач в слушалката ми.
— Рейзър ще се качи на Династия с останалите офицери, но ние не можем да влезем заедно с войниците, защото ще ни сканират за самоличност. Така че най-добрата ни опция е да се вмъкнем тайно…
Очите ми погледнаха нагоре към основата на въздушния кораб и се спуснаха към ъглите и процепите, които бяха разположени от двете му страни. Припомних си за случая, когато проникнах в един приземен цепелин и откраднах две чанти с консервирана храна. Както и за друга случка, когато потопих един малък въздушен кораб в езерото на Лос Анджелис, като наводних двигателите му. И двата пъти имаше един лесен начин да влезеш незабелязано вътре.
— През шахтата за отпадъци — промърморих през микрофона си.
Киеде ми хвърли бърза, одобрителна усмивка.
— Говориш като истински паркур.
Проправихме си път през тълпата, докато не стигнахме до терминала с асансьорите в един от ъглите на пирамидата. Тук се сляхме с една малка група, скупчена пред вратата на елеватора. Киеде изключи микрофона си с цъкане на език, за да си побъбри с мен, а аз внимавах да не осъществявам зрителен контакт с останалите войници. Голяма част от тях бяха по-млади, отколкото си представях, дори почти на моята възраст, а някои вече имаха трайни контузии — метални крайници, като моя, липсващи уши, и ръце, покрити с белези от изгаряне. Отново вдигнах очи към Династия, като този път спрях погледа си достатъчно дълго, за да забележа шахтите за отпадъци отстрани на корпуса. Ако искахме да се вмъкнем в този кораб, трябваше да го направим бързо.
Скоро асансьорът пристигна. Качихме се и той ни закара до диагоналната страна на пирамидата, като возенето беше доста неприятно, а след това, когато стигнахме най-горния етаж, изчакахме всички останали да се изнижат. Излязохме последни. Докато останалите се разпръснаха от двете страни на най-горната зала, която водеше към входните рампи на въздушния кораб, Киеде се обърна към мен.
— Още изкачване за нас — рече тя и кимна към тясна поредица от стъпала, която водеше към вътрешния таван на пирамидата.
Огледах ги мълчаливо. Тя беше права. Тези стълби водеха директно към тавана (и вероятно нагоре към покрива), а по него имаше лабиринт от метални скелета и кръстосани подпорни греди. Оттам задната стена на приземения цепелин хвърляше сянка върху тавана, който беше обгърнат от тъмнина в съответната част. Ако успеехме да скочим от средата на тази последна редица от стълби и през сенките изкатерехме върволицата от метални греди, щяхме да стигнем до въздушния кораб незабелязано, след което щяхме да се покатерим по тъмната страна на корпуса му. Освен това вентилационните шахти бяха шумни от такова близко разстояние. Заедно с шума и суетнята в долната част щяха да прикрият всички звуци, които щяхме да издадем.
Надявах се, че новият ми крак ще издържи. Пружинирах на място два пъти, за да го тествам. Не ме болеше, но усещах леко напрежение там, където металът се съединяваше с плътта, сякаш още не се бяха сраснали напълно. И все пак не можех да не се усмихна.
— Това ще бъде забавно, нали? — възкликнах аз. Почти се бях върнал към стихията си, поне за миг правех отново това, което можех най-добре.