Тръгнахме към сенчестите стълби, след което всеки един от нас направи краткия скок, който водеше нагоре към скелетата, и се покатери на гредите. Киеде беше първа. Тя изпитваше леки затруднения заради гипсираната си ръка, но успя да се хване здраво след леко извъртане. Тогава дойде моят ред. Метнах се без усилие към гредите и тялото ми се скри в сенките. Засега кракът ми беше добре. Киеде ме гледаше одобрително.
— Чувствам се адски добре — прошепнах аз.
— Виждам.
Придвижвахме се мълчаливо. Медальонът ми се измъкна от ризата на няколко пъти и трябваше отново да го напъхам под нея. Понякога поглеждах надолу или към цепелина — подът на зоната за кацане беше претъпкан с кадети от всевъзможни рангове като сега, когато смяната на предишния екипаж на Династия беше приключила и те бяха напуснали кораба, а новопристигналите започваха да сформират дълги опашки пред входните рампи. Наблюдавах как всеки от тях преминаваше през бърза проверка на самоличността и скенер на тялото. Далече под нас още кадети се събираха близо до вратите на асансьора.
Внезапно спрях.
— Какъв е проблемът? — сопна се Киеде.
Вдигнах пръст. Очите ми се бяха насочили към земята, замръзнали върху позната фигура, която си проправяше път през тълпата.
Томас.
Бе ни проследил чак от Лос Анджелис. От време на време спираше, за да разпитва произволно избрани войници. С него имаше куче, което бе толкова бяло, че от тази височина приличаше на маяк. Потърках очи, за да съм сигурен, че не халюцинирам. Да, той все още бе там. Продължаваше да си проправя път през тълпата, с една ръка върху пистолета на кръста си, а с другата държеше каишката на тази огромна, бяла швейцарска овчарка. Къса редица от войници го следваше. Крайниците ми се сковаха за миг и внезапно всичко, което виждах, бе как Томас вдига пистолета си и го насочва към майка ми, Томас, който ме смазва от бой в стаята за разпити на резиденция „Батала“. Кръвта ми завря.
Киеде забеляза какво е приковало вниманието ми и също сведе глава към приземния етаж. Гласът й ме накара да се опомня.
— Той е тук заради Джун — прошепна тя. — Продължавай да се движиш.
Незабавно започнах да се катеря отново, макар че цялото ми тяло трепереше.
— Джун? — отвърнах с шепот аз. Усещах как гневът ми се надига. — От всички възможни хора сте пуснали по дирите й него?
— Причината е основателна.
— И каква е тя?
Киеде въздъхна нетърпеливо.
— Томас няма да я нарани.
Запази самообладание, запази самообладание, запази самообладание. Продължих да се движа пряко волята си. Сега нямах друг избор, освен да се доверя на Киеде. Вперих очи право напред. Не спирах придвижването си. Ръцете ми трепереха и аз се помъчих да ги овладея, да потисна омразата. Мисълта, че Томас ще докосне с ръцете си Джун, бе повече, отколкото можех да понеса. Ако се фокусирах върху това сега, нямаше да успея да се концентрирам върху нищо друго.
Запази самообладание.
Под нас патрулът на Томас продължаваше да си проправя път през тълпата. Малко по малко той се придвижваше към асансьорите.
Достигнахме корпуса на кораба. Оттам можех да видя опашката от войници, която чакаше да мине през рампите. Тогава за първи път чух бялата швейцарска овчарка да лае. Томас и хората му вече се бяха събрали пред един от асансьорните терминали. Пред същия, през който минахме и ние. Кучето лаеше непрестанно, носът му сочеше към вратата на асансьора, а опашката му се въртеше. Очи право напред. Не спирай да се движиш.
Отново погледнах към приземния етаж. Томас бе притиснал плътно едната си ръка до нещо, което сигурно беше слушалката му. Остана в тази поза около минута, сякаш изпитваше затруднения да разбере това, което чуваше. Внезапно той извика на хората си и те се отместиха от асансьорите. Върнаха се обратно към тълпите от войници.
Сигурно бяха открили Джун.
Движехме се през сенките на тавана на пирамидата, докато не стигнахме достатъчно близо до тъмната страна на корпуса на кораба. Той се извисяваше на около четири метра от нас и само една самотна метална стълба, която достигаше до най-горната част от палубата на цепелина, се спускаше отстрани. Киеде промени равновесието си върху металната греда и се обърна към мен.
— Скачай пръв — рече тя. — Справяш се по-добре.
Настъпи моментът за действие. Киеде се премести леко, за да мога аз да застана под по-добър ъгъл спрямо кораба. Нагласих стъпалата си, стегнах се, надявах се, че кракът ми ще издържи, след което направих гигантски скок. Тялото ми се удари в напречните греди на стълбата с глухо тупване и аз стиснах зъби, за да не изкрещя. Болка прониза от горе до долу оперирания ми крак. Изчаках няколко секунди, за да изчезне напрежението, преди отново да започна да се катеря. От задната страна вече не можех да видя патрула, но това означаваше — или поне така се надявах, — че те също нямаше да ни забележат. Още по-добре щеше да е, ако си бяха тръгнали. Зад мен чух как Киеде направи своя скок и се блъсна в стълбата на няколко метра под мен.