Най-сетне стигнах до шахтата за отпадъци. Скочих от стълбата — ръцете ми сграбчиха едната страна на улея и се метнах право навътре в тъмнината. Още една вълна от болка ме заля, но този път кракът все още пулсираше с новооткрита енергия, силен за първи път от дълго време. Изтупах ръце и се изправих. Първото нещо, което ми направи впечатление в шахтата, беше студеният въздух. Сигурно охлаждаха вътрешността на цепелина при излитането.
Секунди по-късно Киеде също се метна вътре. Тя потрепери и разтри гипсовата отливка върху контузената си ръка, след което ме ръгна в гърдите.
— Няма да спираш просто ей така, насред изкачването — отсече тя. — Не преставай да се движиш. Не можем да си позволим да бъдем импулсивни.
— Тогава не ми давай повод да ставам импулсивен — сопнах се аз. — Защо не ми каза, че Томас ще дойде за Джун?
— Зная, че имаш вземане-даване с този капитан — отвърна Киеде. Тя присви очи в тъмнината и ми даде знак да започнем изкачването на шахтата. — А Рейзър смяташе, че няма да ти се отрази добре, ако се притесняваш предварително за това.
Бях готов да отвърна на огъня, но Киеде ми хвърли предупредителен поглед. Успях да преглътна гнева си с усилие. Напомних си защо бях тук. Правех това заради Идън. Ако Рейзър смяташе, че за Джун ще е най-безопасно да бъде под надзора на Томас, то нека бъде така. Но какво щяха да правят с нея, след като я заловяха? Ами ако нещо се объркаше и Конгресът или съдът направеха нещо, което Рейзър не бе запланувал? Откъде беше толкова сигурен той, че всичко ще мине безпроблемно?
Двамата с Киеде се движехме през шахтата, докато не достигнахме долните нива на Династия. До излитането останахме скрити зад някакво стълбище в самотно машинно отделение в задната част, а когато парните бутала се задвижиха, усетихме налягането от издигащия се кораб да изтласква краката ни, сякаш се откъсваше от основата за приземяване. Чух как огромни кабели се откъсваха от стените, както и виковете и аплодисментите на наземния екип, който се радваше на още едно успешно осъществено излитане.
След като измина половин час и гневът ми най-сетне имаше време да се охлади, ние се подадохме изпод стълбището.
— Да тръгнем насам — промърмори Киеде, когато стигнахме до малка стаичка, от която пътят водеше в две посоки — едната към двигателите, а другата направо към долните етажи. — Понякога правят неочаквани проверки по входовете към основната палуба. Може да имаме по-малко главоболия в машинното отделение. — Тя направи пауза и притисна ръка до ухото си, като се смръщи съсредоточено.
— Какво има?
— Изглежда, че Рейзър е на борда — отвърна тя.
Усещах крака си леко подут, докато продължихме да се движим, и осъзнах, че ходя с накуцване. Изкачихме се по още едно стълбище, което ни отведе до машинното отделение, натъквайки се на няколко войника по пътя, докато накрая не достигнахме до един етаж, обозначен с цифрата 6, където стълбите свършиха. Обикаляхме известно време това хале, преди да се спрем пред някаква тясна врата. На табелата пишеше „Към машинни отделения А, В, С. D“.
Един самотен пазач стоеше до вратата. Той погледна нагоре, видя ни и изпъна рамене.
— Какво искате? — измрънка той.
Разменихме си стандартни поздрави.
— Изпратиха ни да се срещнем с един човек — излъга Киеде. — От персонала на машинното отделение.
— Така ли? С кого? — Той неодобрително присви очи към Киеде. — Ти си пилот, нали? Трябва да си на горната палуба. В момента правят проверка.
Киеде беше готова да протестира, но аз я прекъснах и си придадох смутен вид. Изрекох единственото нещо, което сметнах, че той вероятно няма да оспори.
— Добре тогава, като войник на войника — измънках аз и погледнах скришом встрани към Киеде. — Ние, хъм… търсихме си хубаво място, за да… нали се сещаш. — Намигнах му извинително. — От седмици се опитвам да открадна целувка от това момиче. Операция на коляното ми попречи. — Тук направих пауза, като му демонстрирах преувеличена версия на куцането ми.